Когато се качи горе, Тони не обърна внимание на все още неразопакования си багаж, а седна пред лаптопа на малкото писалище. Влезе в интернет и отвори търсачката, която му вършеше най-голяма работа, когато имаше нужда от академични справки. В рамките на около час се беше сдобил с подробен преглед на научните интереси на Валтер Нойман, Питер Де Гроот и Маргарете Шилинг. Започна озадачено да превърта на екрана сваления материал. Беше очаквал, че ще намери някаква натрапваща се връзка, нещо общо между тримата убити психолози. Но областите на академичните им интереси бяха доста различни — Маргарете беше работила върху системите на религиозни убеждения, Де Гроот беше изучавал ефектите на емоционално насилие, а Нойман разработвал психологическата динамика на садомазохизма.
Тони отиде в кухнята, направи си нова кана кафе, и продължи да прехвърля наученото и да го сравнява с това, на което го бе научил собственият му опит. Всеки сериен убиец изграждаше психологически профил на жертвите си. Обикновено общите черти, които ги свързваха, бяха от физическо естество. Независимо от това дали жертвите бяха само мъже, само жени или от двата пола, много бързо можеше да се направи заключение към какъв тип хора се е насочил. Възрастните жени ставаха жертва на определен тип изнасилвачи; към крехки, слаби момичета се насочваха убийци, които са били жертва на насилие като деца; красивите блондинки нерядко умираха, задето никога не биха погледнали жалкия несретник, който ги следваше по петите. Въпреки че подробностите около престъпленията можеха да варират до безкрайност, общите черти между жертвите бяха също своеобразен подпис на престъпника, а не само действията, които той предприемаше, за да не остави съмнение кой е извършителят.
А сега още от първия прочит на полицейските доклади му беше станало ясно, че Джеронимо е различен. Необичайно беше и това, че той поддържаше стриктно и неотклонно всички ритуални елементи на убийството. Нямаше признаци нито за промяна, нито за ескалация на насилието, обикновено причинена от някаква неудовлетвореност от предишните опити. Самите жертви бяха обаче много различни — Де Гроот е бил слаб и мускулест, Нойман едър и пълен, Маргарете беше нежна и стройна. Това можеше да означава само, че в подбора на жертвите играеше роля някакъв друг признак, и Тони беше твърдо убеден, че той се крие в научните им занимания — това беше единствената им обща черта. Което пък доказваше колко е глупаво да избързваш с теориите, преди да си набрал необходимите данни, каза си той, докато се връщаше с чашата кафе в дневната.
— Какво у психолозите те дразни толкова, Джеронимо? — попита той на глас. — Мразиш ли ги? Възможно ли е някога някой психолог да е взел решения, които да са се отразили зле на живота ти? Да не би да мислиш, че трябва да ги избавиш от мъките им? Нещо лично ли има в отношението ти към тях, или смяташ, че постъпките ти са прояви на алтруизъм? Какво мислиш — че като ги убиваш, правиш услуга на тях или правиш услуга на света?
Той отново запрехвърля информацията, получена от интернет.
— Каква може да е причината да решиш да избиваш учени — може би някога някой учен ти е причинил зло? Някой училищен психолог ти е съсипал бъдещето — или може би някой съдебен психолог? Защо тогава не убиваш практици? Какво притежават научните работници, а клиничните психолози го нямат?
Ако имаше човек, който можеше да отговори на всички тези въпроси, това би трябвало да е той самият. В крайна сметка той беше работил от двете страни на барикадата. Беше започнал като клиничен психолог и съвсем наскоро премина към академични занимания. Какво по-различно имаше в работата му напоследък, като изключим очевидното — че нямаше пряк контакт с пациенти? Това ли беше отликата?
— Да не би да убиваш научните работници, защото не прилагат уменията си, както е редно? — питаше той, а мъглата, в която се луташе, отказваше да се вдигне.
— Не, не мисля — каза Тони след малко. — Това е вече смешно. Никой не убива хора, защото НЕ СЕ РОВЯТ из мозъците на другите.
Той потърка очи и се облегна назад в стола си. Какво правеха университетските преподаватели? Четяха лекции. Даваха консултации на аспиранти. Провеждаха научни изследвания.
— Научни изследвания — каза той тихо и се изправи на стола. Бързо прерови статиите и докладите, писани от трите жертви. Този път му стана ясно.
— Експерименти! — възкликна Тони доволно. Това, което правеха учените, което бяха правили и тримата убити, и което в нечие деформирано мислене можеше да се окачестви като увреждане на човешките мозъци, бяха експериментите с хора.
— Ти си убеден, че си станал жертва на някакъв психологически експеримент — продължи Тони вече по-уверено. — Нещо е променило живота ти, направило го е по-различен от живота на повечето хора, и за това виниш психолозите. В твоите очи това са хора, които опустошават мозъците на себеподобните си. Това е проблемът, нали, Джеронимо?
Той беше убеден, че инстинктивно се е добрал до сърцевината на мотива, довел до трите убийства.
