„Заедно с половината жители на Берлин“, каза си тя уморено след пет минути и няколко неуспешни опита да се добере до кола. В този момент някой я хвана за лакътя и тя се обърна рязко, с широко отворени очи, готова да бяга или да се съпротивлява. Зад нея стоеше Радецки. Съзнателно или не, беше съумял да подбере точно такова разстояние, та тя да не остане с впечатлението, че й натрапва физическа близост. Дори в това състояние на повишена тревожност, Карол не можа да не отбележи такава необичайна за един мъж съобразителност.
— Съжалявам, ако съм ви стреснал — каза той.
Тя се съвзе бързо и отвърна с усмивка:
— Стреснахте ме, наистина. Можете да сте доволен, че газовият спрей не ми беше под ръка.
Той сведе разкаяно глава.
— Забелязах, че не успявате да се доберете до такси. Мога ли да ви помогна? — той извади мобилния си телефон. — Шофьорът ми ще докара колата тук до пет минути. Ще ви откара, където пожелаете.
„Далеч по-лесно, отколкото да прати някой да ме следи“, каза си Карол с възхищение.
— Много мило — прие тя. — Краката ми вече замръзнаха.
Той хвърли поглед към обувките й — с високи токове и тънки подметки, самите те съдържаха еротично послание.
— Нищо чудно, веднага личи, че не сте от Берлин. Нека влезем обратно във фоайето, там е по-топло.
Той хвана отново лакътя й и я поведе към операта, говорейки бързо по телефона. Карол забеляза любопитните погледи на няколко от излизащите посетители. Нищо чудно — ако бяха свикнали да виждат тук Тадеуш и Катерина, появата й редом с него сигурно щеше да даде храна за много клюки. Можеше да си представи какви разговори ще се водят. „Видя ли Тадеуш Радецки в операта с онази жена? Прилича на Катерина като близначка. Това е налудничаво. Много перверзно е да излизаш с жена, която прилича като две капки вода на починалата ти приятелка.“
Двамата застанаха от вътрешната страна на вратата. Не разговаряха — тя не искаше да развали постигнатото с някоя погрешна дума. Понякога е по-добре да изчакаш рибата сама да открие стръвта. Няколко души поздравиха с кимване Тадеуш, но никой не спря да го заговори.
Той спази обещанието си. Само след няколко минути посочи с глава към голям черен мерцедес, който паркираше до тротоара.
— Ето я колата — каза той, отиде до бордюра и отвори задната врата.
— Наистина съм ви много благодарна — каза Карол и влезе в колата. Той се наведе през нея и заговори на шофьора.
— Няма защо — отвърна после и допълни. — Само му кажете къде искате да отидете — и понечи да затвори вратата.
— Чакайте — спря го Карол. — Вие няма ли да се качите.
— Не.
— Но как ще се приберете у дома?
— Живея наблизо, освен това предпочитам да ходя пеша — този път усмивката му изглеждаше искрена. — Ще ви се обадя — допълни той и затвори вратата, която се прибра с меко хлопване.
Карол даде адреса си на шофьора и се отпусна на кожената седалка. Това беше хитър ход от негова страна — да я накара да се чувства негова длъжница, без да й се натрапва. Идеше й да извика на глас, за да даде воля на напиращото отвътре ликуване. Но пред шофьора трябваше да се държи съвсем безразлично, защото той несъмнено щеше да даде пълен отчет за всеки нюанс на поведението й. Затова отпусна глава назад и притвори очи. Първият етап приключи успешно. Дори по-успешно, отколкото смееше да се надява.
Може би в крайна сметка щеше да се справи.
Може би щеше да успее да възприеме чуждата самоличност.
Капитан Марейке Ван Хаселт влезе в общото помещение на полицейската централа в Лайден. Носеше картонена чаша с кафе и плик с местните сладкиши от пържено тесто, посипани с пудра захар — единствената отстъпка пред нездравословното хранене, която си позволяваше. Въглехидрати, кофеин и захар — това беше единственият начин да издържи на натоварването през деня.
Макар че беше подранила, Том Бруке вече беше тук. Седеше пред купчина доклади и се мръщеше. Къдравата му кестенява коса вече беше разрошена, защото имаше обичая постоянно да рови с пръсти из нея. Момчешкото му лице изглеждаше изпито и състарено, под очите му се бяха очертали дълбоки сенки.
— Здрасти, Марейке — каза той. — Да ме убият, ако знам как ще намерим извършителя на това престъпление.
Тя бързо взе решение. Отдавна се беше убедила, че две глави преценяват по-добре от една.
— Колкото и да е странно, Том, но снощи ми дойде една идея по въпроса — започна тя, придърпа един стол и седна до бюрото му.
Том започна да навива на пръста си кичур коса.
— С каквато и улика да се захвана, стигам до задънена улица. Започнах сериозно да обмислям дали да не се консултираме с ясновидец — каза той. — За теб не знам, но аз имам чувството, че този случай ще ме довърши.
— Нощем имах кошмари — сънувах, че се давя — призна тя.
Том изсумтя.
