Той повдигна вежди.
— Не ми се вярва да имаме общи интереси — поне не от делови характер. Но мисля, че бих искал да ви видя отново.
Карол поклати глава.
— Тук съм по работа. Нямам време за светски контакти.
— Жалко — той отново застана нащрек.
Аплодисментите затихваха и тя взе чантичката си.
— Вижте какво, Колин имаше проблеми с неговата част от уговорката ви. Много го биваше да обещава, но невинаги успяваше да спазва обещанията си. Сигурно затова е мъртъв. Хората, които вие му пращахте, очакваха да получат от него документи. В крайна сметка, бяха си платили за това. Но той нямаше стабилен източник. Затова постоянно уреждаше те да бъдат залавяни.
Тадеуш отново повдигна вежди.
— Това трябва ли да ми говори нещо?
— Не знам. Нямам представа дали сте били наясно как постъпва той с имигрантите, когато попаднеха при него, но действията му бяха много рисковани. Рано или късно имиграционните служби щяха да се доберат до връзката между него и всички нелегални цехове, които разбиват постоянно — Карол го погледна въпросително. — Особено като се има предвид, че сигналите ги даваше самият той, независимо от това как е представял нещата пред вас.
Тя забеляза, че е на път да постигне целта си. Снизходителната усмивка продължаваше да играе по устните му, той продължаваше да я гледа недоумяващо, но очевидно му се искаше да чуе разказа й до край.
— При мен нещата стоят по-различно — каза тя. — Никога не обещавам нещо, което, не мога да свърша.
Тя отвори вечерната си чантичка точно когато залата отново се обля в светлина, и извади това, което считаше за коз. Беше италиански паспорт. Когато попита Морган дали й дава фалшив паспорт или истински, той беше казал с усмивка:
— Няма значение, важното е, че ще свърши работа. Както й да го проверява Радецки, ще се убеди в качеството му.
Тя подаде паспорта.
— Това е жест на добра воля. Мога да осигуря толкова, колкото са необходими, разбира се, в границите на разумното. Вие ми водите хората, които могат да платят цената, а пък аз спазвам своята част от уговорката.
Любопитството му най-сетне надделя над предпазливостта. Взе паспорта от ръцете й и отвори на страницата с личните данни. От снимката го гледаше собственото му лице. В паспорта пишеше, че името му е Тадео Радиче, роден в Триест. Той започна да оглежда паспорта внимателно, да го движи напред-назад, за да може светлината да пада върху страницата под различен ъгъл. После отново отвори първа страница и я прегледа. Когато най-сетне срещна отново погледа й, изражението му беше сериозно.
— Откъде намерихте снимката? — попита той.
— Това беше най-лесната част. Помните ли, миналата година в едно списание се появи интервю с вас. Беше част от поредица, посветена на берлински бизнесмени, които са се възползвали от обединението на Германия, за да изградят своите империи. Отворих онлайн архива на списанието и сканирах една от снимките. И така, какво ще кажете за утре? Можете да ми се обадите сутринта — тя бръкна отново в чантата и извади визитна картичка, на която имаше само име и номер на мобилен телефон. — Наистина трябва да поговорим.
Тя му връчи картичката, озари го с най-блестящата си усмивка и проследи отражението на бързата смяна на чувства в очите му.
Той й подаде паспорта.
— Много интересно.
Карол поклати глава.
— На мен не ми трябва. Нека остане у вас, не се знае кога може да свърши работа — тя стана, оправи роклята си, оглаждайки я по бедрата със съзнателно еротичен жест. — Обадете се — повтори тя, докато отиваше към вратата. Хвана дръжката и я завъртя. — В противен случай няма да ме видите втори път.
Когато излезе в коридора, Карол отново осъзна реакциите на тялото си. Нивото на адреналина, който я бе поддържал в ложата, докато беше в постоянно напрежение, започваше да спада и тя се чувстваше изтощена, коленете й се огъваха. Но не можеше да си позволи да се отпусне. Ако Радецки беше наистина толкова опитен играч, за какъвто го представяха, сигурно беше наредил някой да я проследи, след като тя излезе от ложата му. Двете с Петра бяха обсъдили как да реагират на такъв вариант. Петра щеше да се държи по-настрани, но все пак достатъчно близо, за да се убеди, че Карол е взела такси и да види кой я следи. Щеше да се опита да проследи тези, които щяха да я следят, но само ако не съществуваше риск да бъде разкрита.
Колкото и да бе изтощена, Карол се стараеше да се държи спокойно и непринудено. Тръгна надолу към гардероба и се нареди на опашката, за да си вземе палтото. Или по-скоро палтото на Каролайн Джексън — луксозно палто от мек астраган, което съумяваше да съчетае елегантност и топлина, нещо необходимо за студената берлинска пролет. Без да се оглежда, за да провери дали няма да открие кой ще тръгне по петите й, тя излезе от операта и застана до бордюра на тротоара, оглеждайки се за такси.
