— И аз — тя обърна лице към него. Двамата се изгледаха усмихнато и се разделиха. За първи път, откакто се познаваха, Карол имаше чувството, че времето е пред тях.
Тадеуш Радецки беше неспокоен. Когато се върна от операта, не можа да заспи в продължение на часове. Срещата в частната му ложа би била смущаваща и при други обстоятелства, тъй като говореше, че и други хора го проучват така подробно, както той проучваше лицата, с които имаше намерение да работи. Но като изключим естественото раздразнение, дължащо се на съзнанието, че е наблюдаван, срещата с такова почти пълно подобие на жената, която бе загубил толкова скоро, преобърна света му нагоре с краката.
Когато видя Каролайн Джексън за първи път, сърцето му прескочи. Имаше чувството, че се задушава, краката му се разтрепериха. Не можеше да повярва на очите си, мислеше, че преживява някакъв психически срив, който се съпровожда от халюцинации. Но щом жената проговори, той разбра, че е истинска, а не някаква драматична проекция на най-съкровеното му желание. Не можеше да си представи, че видението на Катерина би го заговорило на английски — това му беше ясно дори при завладялото го смущение и объркване.
За щастие дългогодишният навик да контролира гласа и лицето си му помогнаха да преодолее бързо най-явните признаци на объркване. Поне така се надяваше. Каквато и да бе истината, не личеше събеседничката му да е забелязала въздействието, което имаше над него. А той не можеше да дойде на себе си, устата му беше пресъхнала, беше разтърсен от тази прилика, която бе разбъркала дълбоките води на спомените му.
Като че ли не стигаше това, че застана лице в лице с жена, която можеше да бъде близначка на обожаваната покойница, но разговорът още от самото начало беше навлязъл в опасни води. Тази жена, чийто вид накара стомахът му да се свие и да го избие студена пот, знаеше що за човек е той в действителност, знаеше и с какво се занимава. Обясненията бяха две — или тя бе проучила внимателно работата му, за да прецени от какво точно има нужда той в момента, или това беше още една проява на ексцентричността на съдбата, довела двойницата на Катерина до него. И в двата случая обстоятелствата бяха толкова странни, че объркваха напълно досегашните му представи за начина, по който функционираше светът.
Нямаше представа как е успял да се държи уравновесено по време на последвалия разговор. Знаеше само, че никога не се е чувствал толкова облекчен, както когато безкрайният първи антракт все пак свърши. Беше седял по време на цялото второ действие, без изобщо да чува музиката, погълнат изцяло от личната си драма. Тялото му беше толкова напрегнато, че мускулите го боляха, но въпреки това не беше в състояние да откъсне очи от нея.
Беше проучил подробно чертите на лицето й, беше ги сравнявал с образите, които бяха останали в паметта му. Когато я огледа по-отблизо, забеляза някои разлики. Косата, разбира се, беше различна. Дългите копринени кичури на Катерина, които имаха цвят на зряло жито, бяха несъмнено по-красиви от късата, гъста руса коса на непознатата, но и нейният цвят несъмнено беше естествен. Профилите им също имаха някакви трудно доловими разлики, които той още не можеше да определи. Очите на Катерина бяха наситеносини, с цвета на сините зюмбюли, а дори на приглушената светлина в операта той бе забелязал, че очите на непознатата са сиво-сини. Имаше разлика и във формата на устата. Устните на Катерина бяха плътни, чувствени, сякаш готови за целувка. Устните на англичанката бяха по-тънки, устата й не обещаваше това, което обещаваше — и изпълняваше — устата на Катерина. Но когато Каролайн се усмихнеше, разликата изчезваше, а приликата ставаше още по-подчертана. Когато тази уста произнесе познатото му „Таджо“, това почти успя да го извади от равновесие.
Най-странното, което той установи при огледа на лицето й, беше, че макар да бе ясно, че тя не е Катерина, разликите като че ли усилваха въздействието на натрапницата върху него. Тя не беше Катерина — и това предизвикваше у него едновременно разочарование и облекчение. В случилото се имаше нещо смущаващо, но имаше и скрито обещание. Идеята, че би могъл да работи с нея, го караше да се чувства едновременно обезпокоен и развълнуван.
Но колкото и да бе развълнуван, не беше забравил основните правила на играта. Веднага щом свърши второ действие, той предприе необходимото, за да узнае всичко, което можеше да се узнае за Каролайн Джексън. Сети се за един човек, с когото бе разговарял няколко пъти, докато уговаряше условията на съвместната работа с Колин Озбърн. Ник Креймър беше също от Есекс и беше работил с Колин навремето. Беше ясно, че не му е такъв помощник, какъвто беше Дарко на Тадеуш, и че Колин го беше довел, за да създаде илюзията, че се води диалог между равни. Тадеуш, който никога не пропускаше изискванията на предпазливостта, беше запазил телефонния му номер.
Креймър отговори на второто иззвъняване.
— Да? — изръмжа той.
— Обажда се приятелят на Колин от Германия — каза Тадеуш. — Запознахме се в Лондон, помните ли?
