— Жената, убита в Бремен. Познавах я.
— Значи си дошъл… воден от някакво желание за отмъщение?
Карол го последва и седна в единственото кресло, като внимаваше да бъде колкото е възможно по-далеч от прозореца. Не беше забелязала някой да я следи, но това не означаваше, че движенията й не са наблюдавани. Не трябваше някой да я види на място, на което нямаше никаква причина да бъде.
Тони й беше обърнал гръб и се взираше през панорамния прозорец надолу към улицата.
— Донякъде. Донякъде и защото съм достатъчно самоуверен да си мисля, че може да помогна в спасяването на човешки живот. И донякъде защото… — той помълча, търсейки подходящи думи. — Защото това, което се случи с Маргарете, ме накара да се разтревожа от опасностите, на които се излагаш ти — той се обърна с лице към нея, скръстил ръце на гърдите си. — Не искам да ти натрапвам мнението си. Знам, че си най-добрата в това, което вършиш. Не познавам по-силна жена, която да умее да се справя сама във всякаква ситуация — той сведе очи към пода. — Но никога няма да си простя, ако ти се случи нещо, което бих могъл да предотвратя. — Засмя се кратко и продължи. — Дори не знам какво точно имам предвид, като ти казвам това — доста странно признание за професионален психолог. Просто… и аз не знам. Предполагам, че съм искал да съм близо до теб за в случай, че имаш нужда от мен.
Думите му бяха по-ценни от злато за Карол. Точно когато беше решила, че е получила поредната плесница, той я беше превърнал в милувка. Беше чакала с години да забележи някаква проява на лично отношение към нея, и сега си мислеше, че всяка минута от чакането си е струвала. Съзнанието, че тя има такова значение за него, й беше почти напълно достатъчно. То криеше някакво обещание за бъдещето. Подсказваше й да остави нещата да се развиват естествено, че няма нужда тя да се намесва.
— Не можеш да си представиш какво означава за мен присъствието ти, независимо от конкретната причина — каза тя. — Това поръчение ме кара да се чувствам напълно изолирана. Петра е блестяща, но тя не е част от живота на Карол Джордан. Тя не може да прецени дали не започвам да губя собствената си идентичност, защото всъщност не ме познава. А ти ме познаваш. Ти можеш да ми служиш едновременно за ориентир и котва. А можеш и да ми помогнеш, когато вземам решения как да се справя с Радецки.
— Мога да опитам. Как мина вчера?
Карол му разказа за първата си среща с обекта на операцията. Тони седеше на дивана, подпрял брадичка на юмруците си, слушаше внимателно и от време на време задаваше по някой въпрос.
— Струва ми се, че си се справила добре. Аз се опасявах приликата ти с Катерина да не го подплаши дотолкова, че да откаже изобщо да има вземане-даване с теб. Но ти като че ли си преодоляла това препятствие.
— Може би. Още не се е обадил.
— Ще се обади.
— Да се надяваме. Но не е редно да се занимаваме само с моята работа. Не искам да те откъсвам от това, което трябва да вършиш. Нали затова си тук, това е най-важната ти задача. Защото ако този изверг не бъде спрян, ще продължи да убива. Трябва да бъде открит. А ако някой може да се справи с такъв човек, това си ти.
— Дано да е така. Трябва да си плати поне за една смърт — или най-малкото да прекара остатъка от живота си зад решетките — Тони поклати глава. — Все още не мога да повярвам, че Маргарете е мъртва.
— Стари приятели ли бяхте?
— Всъщност не бяхме точно приятели, по скоро колеги с някои общи интереси. Нощувал съм две вечери у тях. Мислехме да съставим един общ реферат, но така и не стигнахме до него. Пишехме си по електронната поща няколко пъти годишно, разменяхме коледни картички. Не, не може да се твърди, че сме били приятели, по-скоро познати. Но аз я харесвах, много я харесвах. Тя беше интелигентна и с богато въображение. Вършеше чудесно работата си. А имаше и малък син, когото обожаваше — той поклати глава. — Какво ли предизвиква това в съзнанието на едно дете? Синът й трябва да е седем-осемгодишен. И ще му се наложи да расте с мисълта, че някакъв човек се е отнесъл с майка му като с месо на месарски тезгях.
— Ще ми позволиш ли да ти помагам?
Тони я изгледа учудено.
— Малко ли са ти задълженията?
— Сигурно ще разполагам с много свободно време. Когато не съм с Радецки или не си пиша редовния доклад, няма да имам какво да правя.
Той се намръщи замислено.
— Аз работя в апартамента на Петра. Повече от ясно е, че не можеш да идваш там, защото сигурно те следят. Но мога да обсъждам хрумванията си с теб — това би било от голяма полза. Винаги си умеела да откриваш неща, които не биха дошли наум на никой друг.
— Чудесно — Карол се усмихна. — Кога започваш?
— Започнах още снощи — той погледна часовника си. — Би трябвало вече да съм у Петра, за да започна да скицирам някои идеи.
— Искаш ли да се видим отново по-късно? — попита тя, докато ставаше.
— Нали можем да се свързваме безопасно по пощата? Нека се уговорим така — той стана, отиде при нея и я прегърна леко. — Радвам се, че съм тук.
