— Ние можем да направим проверка само в холандските архиви — каза Марейке. — Ами ако предишните му жертви не са били холандци? Ако е убивал в Белгия, в Германия или в Люксембург? Как бихме могли да разберем?
— Сега, след Шенгенското споразумение, всички сме жители на Европа — отбеляза кисело Мартенс. — Разбирам мисълта ти, Марейке. Но с какво ни помага това?
— През последните месеци забелязвам, че пристигащите от Европол бюлетини са доста по-подробни. Обикновено бяха пълни с обобщени доклади, но сега вече включват конкретни молби за информация в различни сфери на нашата дейност. Чудех се, дали да не се обърнем към тях и да ги помолим да пуснат запитване за подобни случаи на територията на Европейския съюз?
Мартенс беше подчертано скептичен.
— Не ти ли се струва, че случаят е прекалено дребна риба за тях? Те се интересуват само от неща, които им позволяват да си играят с прочутите си бази данни в съвременните си компютри. Няма да си цапат ръцете с някакво си вулгарно убийство.
— Но убийството не е обикновено. Пък и те имат инструкции да се занимават с убийства, ако съществуват предположения, че престъплението има някакви международни характеристики — проверих в сайта им. Дори в такъв случай са длъжни да действат като обменен пункт на информация и да търсят евентуална връзка с организираната престъпност.
Мартенс се повъртя на стола си.
— Ще кажат, че сме прекалено глупави, за да се справим сами — изръмжа той.
— Не ми се вярва. Мисля, че ще получим признание, че първи сме обърнали внимание на престъпление, което може да е част от поредица деяния на сериен убиец. Това дори може да ни бъде от полза. В историята на случая ще останем като хората, които са били достатъчно проницателни първи да забележат за какво става дума, и са имали смелостта да поискат данни от съседни юрисдикции. Ще ни представят като пример за подражание за международно сътрудничество, за начина, по който трябва да се работи в нова Европа — докато говореше, Марейке разгърна цялото очарование, на което беше способна. Отчаяно искаше да убеди Мартенс в правотата на мерките, които тя и Петра така или иначе вече бяха предприели.
Мартенс поразмисли, после се завъртя на стола си и попита Том:
— И ти ли мислиш така?
Том махна с ръка към купчините хартия на бюрото си.
— Изчерпахме всички общоприети възможности и нямаме никакъв резултат. Така, както аз виждам нещата, нямаме какво да губим. А може да спечелим доста.
Мартенс сви рамене.
— Така да е, ще опитаме. Марейке, напиши някакъв доклад от мое име, а аз ще направя необходимото да замине още днес.
— Ще бъде на бюрото ви до един час.
Мартенс стана и тръгна с тежка стъпка към кабинета си.
— Това не означава, че спираме работа по случая — изръмжа той, преди да затвори вратата зад себе си.
— Мина идеално — отбеляза Том. — Бива си те.
— Е, да — нали знаеш, ако работата има резултат, заслугите ще се припишат на Мартенс. Ако стане беля, виновна ще съм аз.
— Приятно е да се знае, че в този постоянно менящ се свят има неща, които не се променят — отбеляза усмихнато Том.
„Но има неща, които можем да променим с упорство“, мислеше Марейке доволно, докато включваше компютъра си. Това беше големият й шанс. И тя нямаше намерение да го пропуска.
Карол се вълнуваше като тийнейджър на първа среща. Значи в крайна сметка беше дошъл в Берлин! На другата сутрин след вълнуващата вечер в операта беше открила шифрован мейл от Петра, в който пишеше, че Тони е наел апартамент два етажа под нея и че се занимава със съставяне на профила на серийния убиец. И че се надявал да я види тази сутрин. Какво повече би мота да й пише Петра? Тя нямаше представа от сложната схема на връзката между Тони и Карол. Нямаше представа до каква степен Карол приемаше пристигането му като спасение.
Тя излезе припряно от душа, избърса се, нахлузи нови джинси и една свободна блуза — най-простичките дрехи в гардероба на Каролайн Джексън. Искаше да изглежда колкото е възможно повече като Карол Джордан. Мина с пръсти през косата си и сложи червило. Нямаше време за повече.
Докато чакаше асансьора, сърцето й биеше учестено. „Спокойно, заповядваше си тя. Не е дошъл тук заради теб“. Но дълбоко в себе си беше убедена, че е дошъл тъкмо заради нея. Преследването на убиеца беше идеалното оправдание, но той бе устоявал на изкушението да се върне в играта в продължение на повече от две години. Единствената разлика в случая беше, че това разследване можеше да стане повод двамата да се виждат отново.
Карол почука на вратата и изведнъж видя пред себе си познатото лице, което й беше скъпо от толкова време насам. Тя пристъпи импулсивно напред и двамата се прегърнаха. Отпусна глава на рамото му, пръстите му погалиха косата й.
— Благодаря ти, че дойде — прошепна Карол.
Тони внимателно се измъкна от прегръдката й и затвори вратата зад нея.
— Познавах Маргарете Шилинг — каза той неочаквано.
Думите му й подействаха като чаша вино, лиснато в лицето й. Дъхът й спря, тя замига неразбиращо.
— Какво? — измънка Карол. Чувстваше се като глупачка.
Тони разроши косата си с пръсти.
