— Те залавят всички, независимо дали са датчани или саксонци, и ги продават отвъд морето. Ако си късметлия, понякога може да откупиш роб обратно, но цената ще бъде висока. Колкото до свещениците — той хвърли поглед към отец Уилибалд, — убиват ги наред.
— Така ли?
— Да, страшно ги мразят. Смятат ги за зли магьосници, затова ги заравят до кръста в земята и оставят кучетата да ги разкъсат.
— Какво казва той? — попита Уилибалд, дръпвайки кобилата си встрани, преди Уитнер да успее да я гризне.
— Че ако Кяртан те пипне, ще те убие, отче.
— Ще ме убие?
— Да, ще нахрани с теб кучетата си.
— О, мили боже — изпъшка Уилибалд. Той се чувстваше нещастен и изгубен далеч от дома, сред суровия северен ландшафт. Хилд от своя страна изглеждаше цъфтяща. Беше деветнайсетгодишна и изпълнена с кротка търпимост към житейските несгоди. Произхождаше от сравнително заможно саксонско семейство — последното от осем деца, и бащата я бе обрекъл в служба на църквата, след като майката едва не бе умряла при раждането й. Така на единайсет години Хилд, чието пълно име бе сестра Хилдегит, се бе озовала в манастира в Сипанхам. Там бе живяла сред монахините, отдадена на пост, молитва и ръкоделие, докато не се бяха появили датчаните, за да я обезчестят.
Понякога още плачеше в съня си и аз знаех, че си припомня униженията, на които са я подлагали, но бе щастлива да е далеч от Уесекс и от постоянните напомняния, че трябва да се върне в лоното господне. Уилибалд веднъж се опита да я скастри за греховния й начин на живот, но аз го предупредих, че ако го стори пак, ще му пробия втори пъп, по-голям от рождения, и той млъкна. Сега Хилд попиваше с детински възторг новите гледки и впечатления, а бледото й лице доби златист оттенък, чудесно подхождащ на косата й. Беше умна жена — не най-умната под слънцето, но изпълнена с практична мъдрост. Вече съм достатъчно стар, за да знам, че някои жени са истинско главоболие, а други — лесни за общуване, и Хилд определено спадаше към вторите. Може би защото бяхме приятели. Бяхме също и любовници, но без да сме влюбени, и тя понякога изпитваше пристъпи на вина. Но ги запазваше за себе си и своите молитви. Отново бе започнала да се смее и да изпитва удоволствие от простите неща, но понякога я обгръщаше тъга. Тогава започваше да хленчи, дългите й пръсти диреха разпятието и аз знаех, че нейният Бог за сетен път е впил нокти в душата й.
Така без достатъчна бдителност от моя страна навлязохме сред хълмовете и Хилд бе първата, която забеляза конниците. Общо деветнайсет на брой, повечето в кожени туники, но и трима с ризници. Пътеката вървеше отстрани на стръмен склон, като под нас се пенеше бурна река. Конниците бяха зад гърба ни и не се опитваха да приближат. Виждаха, че сме въоръжени, и нямаха за цел да завързват схватка, а само да се уверят, че ще продължим на север, към неизвестната съдба, очакваща ни там.
— Защо не им се опълчим? — попита настоятелно Болти.
— Тринайсет срещу деветнайсет? — повдигнах вежди. — Бихме могли, ако тези тук наистина се сражават — посочих мъжете, на които той плащаше да ни придружават, — но надали ще е така. Те стават за плашене на бандити, но не са толкова глупави да вдигнат оръжие срещу хората на Кяртан. Ако ги поведа в бой, най-вероятно ще се присъединят към врага и ще си поделят с него дъщерите ти.
— Но… — започна той, ала после млъкна, защото най-сетне можехме да видим какво има пред нас. Това бе пазар на роби, устроен на мястото, където река Уийре навлизаше в по-широка долина. Тук над коритото й бе прехвърлен мост, а след него се простираше доста голямо село. Робите бяха охранявани от още войници. Конниците, които ни следваха по петите, леко скъсиха дистанцията, но щом спряхме, също застанаха на едно място. Огледах се наоколо. Селото бе твърде далеч, за да видя дали Кяртан или Свен са там, но бе логично да допусна, че ако хората са дошли от Дънхолм, то един от двамата господари на града ги предвожда. Болти бръщолевеше паникьосано нещо отстрани, но аз не му обърнах внимание.
Още две пътеки водеха към селото от юг. Всички такива подходи положително бяха завардени от още конници и по тях цял ден се стичаха пътници. Те се събираха в долината като стадо в кошара и онези, които не можеха да си платят, биваха пленявани.
— Какво смяташ да предприемеш? — попита Болти.
— Да ти спася живота — отвърнах. После се обърнах към една от двете близначки и поисках от нея черния платнен шал, който носеше като пояс на кръста си. Тя го размота и с трепереща ръка ми го подаде. Увих го около главата си, като покрих устата, челото и носа си и помолих Хилд да го забоде с карфица.
— Какво правиш? — изписка отново Болти.
Не си направих труда да му отговарям. Вместо това нахлузих шлема върху шала. Той прилепна плътно, карайки лицето ми да изглежда като маска от полиран метал върху черен череп. Виждаха се единствено очите ми. Разхлабих Змийския дъх в ножницата, за да съм сигурен, че се вади лесно, и сръчках Уитнер няколко крачки напред.
