— Бих се върнал в Дания — каза Болти, — но тук няма бойни кораби. Единствените, останали по кейовете на Йоферуик, са на саксонски търговци. Ако изобщо се осмелят да отплават, веднага ще бъдат плячкосани от датските бойни съдове, които несъмнено кръстосват из устието на Хъмбър.
— Е, и?
— Затова искам да отида на север и да се присъединя към Ивар. Мога да ти платя.
— И смяташ, че ще съумея да те преведа през земите на Кяртан?
— Във всички случаи ще се чувствам по-спокойно със сина на Рагнар до себе си — призна той. — А и ако се разбере, че пътуваме заедно, още мъже ще се присъединят към нас.
И така, аз го оставих да ми плати, като поисках шестнайсет шилинга, две кобили и един черен жребец, който някакъв човек водеше из улиците и му търсеше купувач. От цената на последния на Болти леко му призля, но страхът да не остане на произвола на съдбата в Йоферуик го накара да се бръкне с цели четирийсет шилинга. Животното бе обучено за битка — тоест не се стряскаше от силни шумове и се подчиняваше на всяко притискане с коляно, позволявайки на ездача да борави свободно с щита и меча. Жребецът явно бе задигнат от датчаните, избити през последните дни, и никой не знаеше името му. Нарекох го Уитнер, което значи Мъчител, защото постоянно се заяждаше с двете кобили и ги хапеше.
Кобилите бяха за отец Уилибалд и Хилд. Казах на свещеника да върви на юг, но сега той бе твърде уплашен и не искаше да се отделя от мен. Така в деня след запознанството ми с Болти всички поехме на север по стария римски път. С нас дойдоха още дузина мъже, сред които трима датчани и двама норвежци, успели да се скрият от безчинствата, предизвикани от Хротуерд. Останалите бяха саксонци, бягащи от мъстта на Ивар. Всички имаха собствени оръжия, а Болти ми даде пари, за да им платя. Надницата им не бе висока — само колкото за храна и пиво, но присъствието им щеше да отблъсне евентуални набези през време на дългия преход.
Изкушавах се да отида в Сюнингсвейт — някогашното селище на Рагнар, но знаех, че няма да заваря много от хората му там, защото повечето го бяха напуснали. Една част от тези бойци бе загинала при Етандун, а друга беше още с разгромената армия на Гутрум, останала в Мерсия. Гутрум и Алфред бяха сключили мир, като Гутрум дори се бе покръстил, което според Уилибалд представляваше истинско чудо. Накратко, в Сюнингсвейт трудно щях да намеря убежище от убийствените амбиции на чичо си и от омразата на Кяртан. Така, без ясен план за своето бъдеще, се оставих на волята на съдбата и тръгнах да ескортирам Болти на север, към земите на Кяртан, които лежаха като тъмен облак напряко на пътя ни. Да минем през тях означаваше да платим дан, и то немалка. Само на могъщи военачалници като Ивар, чиито сили превъзхождаха тези на Кяртан, се отдаваше да прекосят река Уийре безплатно.
— Ти можеш да си позволиш цената — реших да подразня Болти. Всеки от синовете му водеше кон с дисаги, които според мен бяха натъпкани с монети, опаковани в плат или овчи кожи, за да не дрънчат.
— Не и ако поиска дъщерите ми — отвърна той. Дъщерите му бяха близначки, дванайсет– или тринайсетгодишни, тъкмо узрели за женитба. Ниски, пълнички, светлокоси, с чипи носове и неразличими една от друга.
— Смяташ ли, че ще го направи?
— Той взема каквото си поиска, а се знае, че обича млади момичета. Макар и да подозирам, че в случая би предпочел да вземе теб.
— Защо смяташ така? — попитах с равен глас.
— Чувал съм историята. Ти си станал причина синът му да загуби окото си.
— Синът му загуби окото си — отвърнах, — защото разсъблече дъщерята на ърл Рагнар.
— Но той обвинява теб.
— Вярно е — съгласих се. Тогава всички бяхме още деца, но детските обиди понякога не зарастват, а аз не хранех и капка съмнение, че Свен Едноокия с радост би взел и двете ми очи в отплата за своето.
Ето защо с наближаването на Дънхолм свърнахме на запад към хълмовете, за да избегнем съгледвачи. Беше още лято, но хладният вятър бе довял ниски облаци и ситен дъжд, така че бях доволен от своята подплатена с кожа ризница. Хилд бе намазала металните й брънки с ланолин, изцеден от прясно остригана вълна, който я пазеше от ръждата. Същото бе сторила с шлема и с остриетата на мечовете ми.
Докато се катерехме по добре отъпканата пътека, забелязахме на километър-два зад себе си друга група, а в размекнатата пръст имаше свежи следи от копита, издаващи, че още хора са минавали преди нас. Подобно усилено движение трябваше да ме накара да се замисля. Кяртан Жестокия и Свен Едноокия печелеха от таксите за преминаване през земите им — ако някой откажеше да плати, биваше ограбен, поробен или убит. Те нямаше как да не знаят, че пътниците се опитват да ги заобиколят, използвайки планинските пътеки. Болти яздеше безгрижно, изцяло осланяйки се на моята бдителност, и ни разправяше истории за това как Кяртан и Свен забогатели от търговия с роби.
