— Съчинил си го е, защото иска нортумбрийците да признаят водачеството на Уесекс в битката срещу датчаните. Иска да стане крал на Нортумбрия, нима не разбираш? И не само на Нортумбрия. Не се съмнявам, че е изпратил глупци като теб да разправят и на мерсийците, че някой от техните любими светци му се е явил.
— Но това е така! — прекъсна ме той и видял озадачения ми вид, побърза да поясни. — Напълно си прав. Свети Кенелм също е разговарял с него в Етелингег. Дошъл в съня му и му обещал, че ще победи.
— Нищо подобно не се е случвало — възразих с цялото търпение, на което бях способен.
— Напротив! — настоя той. — Алфред сам ми го каза! Това е пръст божий, Утред.
Улових го за раменете и го притиснах към стената на коридора.
— Имаш избор, отче. Или се омитай от Йоферуик, преди датчаните да са се върнали, или си наклони главата на една страна.
— Да си наклоня главата? — попита неразбиращо той.
— Да. За да те халосам по едното ухо, та всички глупости, с които е пълна, да се изсипят през другото.
Той не се поддаде на увещанията ми. Славата на християнския Бог, възпламенена от кръвопролитието при Етандун и раздухана от лъжата за свети Кътбърт, озаряваше Нортумбрия с пълна сила и клетият Уилибалд бе убеден, че е свидетел на началото на велики събития.
Същата вечер имаше пир — жалко угощение от солена херинга, сирене, корав хляб и вкиснало пиво — и отец Хротуерд изнесе нова страстна реч, в която заяви, че Алфред от Уесекс е пратил мен, най-славния си боец, да водя отбраната на града и че небесното воинство ще се притече на помощ на Йоферуик. Уилибалд само повтаряше „амин“ и „алилуя“, вярвайки на глупостите му като малко дете. Едва на следващия ден, когато сивкава мъгла обгърна града и започна да ръси хладен дъждец, пристигането на ангелите взе да му се вижда не чак толкова сигурно.
Хората напускаха домовете си. Носеха се слухове за датски въоръжени отряди, събиращи се на север. Хротуерд продължаваше да бълва своите проповеди и дори поведе из улиците шествие от свещеници и монаси, понесли реликви и знамена, но всеки бе наясно, че Ивар навярно ще се върне дълго преди свети Кътбърт и ангелите да се спуснат от небесата. Крал Егберт изпрати да ме повикат, защото искал да разговаря с мен, но аз прецених, че дните му са преброени, и не откликнах на поканата. Егберт можеше да се оправя сам, както намери за добре.
Същото важеше и за мен — трябваше да се махна от града, преди гневът на Ивар да се стовари отгоре му. Намерих своя шанс в пивница „Кръстосаните мечове“ край северната порта, в лицето на един датчанин на име Болти. Той бе оцелял при клането, защото беше женен за саксонка и нейното семейство го бе защитило. Щом ме зърна в кръчмата, дойде и попита дали не съм Утред от Бебанбург.
— Аз съм — отвърнах.
Той седна срещу мен, кимна почтително на Хилд и щракна с пръсти, за да повика сервитьорката. Беше пълен човек, с плешиво теме, сипаничаво лице, счупен нос и подплашени очи. Синовете му, и двамата полусаксонци, се повъртаха отзад. Единият изглеждаше на двайсет, а другият — пет години по-млад, а на поясите им висяха мечове, с които явно не бяха свикнали.
— Познавах ърл Рагнар-старши — каза Болти.
— Аз също. Но теб не те помня.
— При последното плаване с „Летящата усойница“ аз му продадох такелажа и дръжките за веслата.
— Измами ли го? — попитах саркастично.
— От къде на къде? — докачи се Болти.
— Питам, защото го обичах. Беше ми като баща.
— Знам. — Мъжът замълча и погледна крадешком към Хилд. — Ти беше много млад тогава и водеше със себе си едно слабо, тъмнокосо момиче.
— Значи наистина ме помниш — усмихнах се и изчаках, докато ни сервират пивото. Направи ми впечатление, че Болти, макар и датчанин, носи кръст около врата си.
— Какво да се прави — сви рамене той, забелязал, че го наблюдавам. — Човек трябва някак да оцелява в Йоферуик. — Сетне дръпна яката на дрехата си и ми показа амулета на Тор, скрит отдолу. — Жертвите на клането бяха предимно езичници.
— Има ли много покръстени датчани? — попитах.
— Намират се — призна неохотно събеседникът ми. — Искате ли да поръчам и нещо за хапване?
— Онова, което искам, е да знам защо дойде да говориш с мен.
Той търсеше начин да напусне града и да отведе своята саксонска съпруга заедно с двамата синове и двете им дъщери колкото се може по-далеч от задаващото се бедствие. За целта му бяха нужни въоръжени придружители и сега ме гледаше с умолителни, отчаяни очи, без да подозира, че целите ни напълно съвпадат.
— И къде смяташ да отидеш? — попитах.
— Не и на запад — рече с потръпване той. — Чувам, че в Кумбраланд се леела кръв.
— Там винаги се лее кръв. — Кумбраланд бе частта от Нортумбрия, лежаща отвъд планините и граничеща с Ирландско море. Нападаха я както скотите от Страт Клота, така и норвежците от Ирландия и бритите от Северен Уелс. Известен брой датчани се бяха заселили в Кумбраланд, но не достатъчно, за да го опазят от опустошителните набези.
