Бях идвал в двореца на Йоферуик и преди. Той представляваше римска сграда от дялан бял камък, с масивни колони, поддържащи керемидения покрив, сега пробит на места и закърпен с почерняла слама. Подовете бяха плочести и украсени с мозайки, изобразявали навремето римски божества. Но тези мозайки сега бяха изронени и покрити с рогозки, също изпоцапани с кръвта от предния ден. Голямата зала вонеше на кланица и бе забулена в дим от пламтящите факли, забучени по стените.
Новият крал Егберт се оказа племенник на стария крал, притежаващ същото лукаво лице и сприхава уста като своя чичо. Когато се появи на издигнатата платформа в дъното на залата, изглеждаше уплашен — и нищо чудно, защото устатият Хротуерд бе отприщил портите на ада и той се досещаше, че Ивар и датчаните неминуемо ще се върнат да търсят отмъщение. И все пак приближените на Егберт бяха увлечени от еуфорията, сигурни, че победата на Алфред вещае окончателния разгром на нашествениците и приемащи появата ми като поредния знак свише. Аз бях изтикан напред сред викове, възвестяващи на краля кой съм. Той самият имаше объркан вид, който стана още по-объркан, щом един глас — познат глас — ме извика по име.
— Утред! Утред!
Обърнах се нататък и зърнах отец Уилибалд.
— Утред! — извика отново той, явно във възторг да ме види. Егберт смръщи вежди, местейки поглед между него и мен.
— Утред! — възкликна за сетен път отчето и игнорирайки краля, излезе напред да ме прегърне.
Отец Уилибалд беше добър човек и добър приятел — западносаксонец, навремето служил като капелан във флотата на Алфред. Съдбата бе решила не друг, а тъкмо той да бъде изпратен в Нортумбрия, за да донесе вестта за победата при Етандун.
Глъчката наоколо стихна и Егберт реши, че е време да утвърди авторитета си, като се намеси.
— Та, значи, името ти е…?
— Стеапа! — рече един от мъжете, ескортирали ни от речния бряг.
— Утред! — провъзгласи Уилибалд със светнали от вълнение очи.
— Аз съм Утред от Бебанбург — признах, неспособен повече да поддържам заблудата.
— Мъжът, който уби Уба Лотброксон! — обяви Уилибалд и се опита да вдигне дясната ми ръка, за да покаже какъв съм герой. — А също онзи, който повали от седлото Свейн Белия кон при Етандун!
Чудесно. До два дни присъствието ми в Нортумбрия вече щеше да е известно на Кяртан Жестокия, а до три — и на чичо ми Елфрик. Ако имах и капка здрав разум, щях да грабна Хилд под мишница, да се измъкна от тази зала и да поема на юг със същата скорост, с която архиепископ Улфхер бе напуснал Йоферуик.
— Значи си бил при Етандун? — попита Егберт.
— Да, господарю.
— И какво стана там?
Те вече бяха чули историята на битката от Уилибалд, но той им бе поднесъл свещеническата версия, изпълнена с чудеса и молитви. Аз им дадох онова, което искаха — разказа на боеца, с всички пикантни подробности за посечена плът и мъртви датчани. През цялото време един свещеник със свиреп взор, четинеста коса и разчорлена брада ме прекъсваше с викове „алилуя“. По-късно разбрах, че е отец Хротуерд, същият, чието слово бе вдигнало Йоферуик на кървав бунт. Той беше млад — не много по-възрастен от мен, но имаше мощен глас и властна осанка, които допълнително се подсилваха от страстта на убежденията му. Всяко „алилуя“ бе съпроводено от обилни пръски слюнка, а щом стигнах до отстъплението на датчаните, пръснали се като пилци по склона на Етандун, Хротуерд скочи напред и се обърна към тълпата:
— Това е Утред! — викна, ръгайки ме в обгърнатите от ризницата ребра. — Утред от Нортумбрия, Утред от Бебанбург, убиецът на датчани, воинът господен, наказващият меч! И той е дошъл при нас, точно както блаженият свети Кътбърт е посетил Алфред в неговия час на изпитание! Това е знак от Всевишния!
Присъстващите заликуваха, кралят доби още по-уплашено изражение, а Хротуерд, винаги готов да се впусне в поредната пламенна проповед, започна с пяна на уста да описва предстоящата гибел на всички датчани в Нортумбрия.
Успях някак да се изплъзна от Хротуерд и да си проправя път до края на издигнатата платформа, където стоеше Уилибалд. Там го улових за кльощавата шия и го завлякох в един коридор, водещ към личните покои на краля.
— Ама че си идиот — изръмжах му. — Ама че си безмозъчен задник. Би трябвало да те изкормя още тук и сега и да хвърля карантиите ти на прасетата.
Уилибалд отвори уста и я затвори отново с безпомощен вид.
— Представяш ли си какво ще стане, щом се върнат датчаните? Същинска кървава баня!
Ново беззвучно отваряне и затваряне на уста.
— Затова ще ти кажа какво ще направиш сега. Ще прекосиш река Уз и ще тръгнеш на юг толкова бързо, колкото те държат краката.
— Но това е вярно — проплака умолително той.
— Кое е вярно?
— Че свети Кътбърт ни дари победата!
— Вярно, друг път — скръцнах със зъби. — Всичко е измислица на Алфред. Ако Кътбърт действително му се е явил в Етелингег, защо не ни е казал още тогава, а е чакал, докато не свърши битката? — Направих пауза, през която Уилибалд издаде хърхорещ звук. — Чакал е, защото това никога не се е случвало.
— Но…
