— Като дете не ме биваше за работа — продължи отчето, сякаш не бях проговарял. — Е, можех да гоня птиците с пръчка, за да не кълват семената, но почти нищо друго. Кучето ми беше приятел, но умря. Някакви други момчета го убиха. — Той примигна няколко пъти и добави замечтано: — Тира е хубава жена, нали?
— Вече да — съгласих се.
— Колкото до белезите по краката и ръцете й, мислех, че са дело на Кяртан или Свен, но се оказа, че сама си ги е причинила.
— Наистина? — учудих се.
— Да, нарязала се е с ножове. Защо би сторила подобно нещо?
— За да се обезобрази? — предположих.
— Но ето че не е обезобразена — поклати озадачено глава той. — Дори е прекрасна.
— Вярно — съгласих се, изпитвайки жал към клетия Беока. Вече остаряваше, а открай време бе грозен и сакат. Винаги бе искал да се ожени, а никоя жена не го харесваше. Ако бе станал монах, поне щеше да е дал обет за целомъдрие. Но вместо това беше свещеник и работата му бе да проповядва, което и стори.
— Алфред ни изпрати като посланици на мира, а аз те видях да убиваш Божи човек. А сега и това тук. — Той кимна с отвращение към касапницата наоколо.
— Алфред ни изпрати да опазим Гутред — напомних му.
— Но сме длъжни да се погрижим и за безопасността на свети Кътбърт — настоя отецът.
— Ще го направим.
— Не можем да останем тук, Утред, трябва да се върнем в Кетрехт. — Той ме погледна с тревога в кривогледото лице. — Трябва да сразим Ивар!
— И това ще стане.
— Но той има най-голямата армия в Нортумбрия!
— И все пак ще умре сам — казах, без да съм сигурен защо. Думите просто се откъснаха от езика ми, сякаш някое божество бе решило да говори чрез мен. — Сам и изоставен. Обещавам ти.
Но първо имахме други неща за вършене, като например да изровим имането на Кяртан от залата, където бяха държани кучетата. Накарахме неговите роби да разкопаят вмирисания на фъшкии под и отдолу излязоха бурета със злато и сребро, църковни разпятия, гривни за ръце, кожени торби с кехлибар и гранатови камъни и дори топове скъпа вносна коприна, полуизгнила във влажната земя. Онези от защитниците на крепостта, които се бяха предали, направиха клада за своите мъртъвци. Останките на Кяртан и Свен обаче не бяха удостоени с подобно погребение. Рагнар настоя вместо това дрехите и доспехите им да бъдат свалени, а голите им трупове — хвърлени за храна на свинете, оцелели след есенното колене, които обитаваха кочините в северозападния край на крепостта.
Дънхолм бе поверен на грижите на Роло. Гутред, в първия възторг от победата, бе обявил, че сега той е негова собственост и ще се превърне в кралска твърдина на Нортумбрия, но аз го дръпнах встрани и му препоръчах да го даде на Рагнар.
— Така ще го направиш свой приятел — казах, — а на него може да се има доверие, че ще го удържи.
Аз също можех да имам доверие на Рагнар, че ще напада земите на Бебанбург и ще държи вероломния ми чичо в постоянен страх. Гутред послуша съвета ми, а Рагнар остави Роло с трийсет души да пази замъка, докато всички останали се отправихме на поход. Петдесетина от сразените войници на Кяртан се врекоха във вярност на Рагнар, но едва след като той се увери, че не са взели участие в опожаряването над бащиния му дом. Всеки, съпричастен към палежа и смъртта на родителите му, бе убит. С гибелта на Кяртан Жестокия и Свен Едноокия половината от работата ни бе свършена. Но Ивар бе още жив, а Алфред от Уесекс, макар да не го признаваше открито, искаше и той да бъде изпратен при праотците. И така, ние поехме на юг — първо към Кетрехт, а после да търсим Ивар.
Потеглихме още на другата сутрин. Дъждът бе отминал и ние излязохме от главната порта на Дънхолм под изплакнато, бистро небе, по което се гонеха малки, забързани облачета. Роло щеше да пази съкровището на Кяртан в наше отсъствие. То бе достатъчно, за да направи всички ни богати, в случай че оцелеехме след сблъсъка с Ивар. Мисълта, че съм спечелил повече от имането, оставено във Фифхаден, и че ще се завърна при Алфред като един от най-заможните хора в кралството му, бе ободряваща и аз препусках с леко сърце под знамето с орлово крило към най-близкия брод на река Уийре.
Брида яздеше редом с Рагнар. Гизела бе до мен, а Тира не се отделяше от отец Беока. Така и не разбрах за какво е разговаряла с брат си предния ден край огнището, но вече се държеше спокойно. Лудостта й си бе отишла. Ноктите й бяха изрязани, косата — вчесана и скрита под бяло боне. Все още имаше нещастен вид, но Беока явно намираше слова, с които да разсее мъката й, и тя ги попиваше така, както пресъхнала земя попива водата. Отецът дори бе забравил неволите, които му причиняваше седлото, и за първи път пътуваше, без да се оплаква, като постоянно обясняваше нещо на Тира и жестикулираше усилено със здравата си ръка. Зад него един слуга водеше товарен кон с четири големи олтарни кръста, плячкосани от Кяртан. Беока бе настоял да бъдат върнати на църквата и никой не се противопостави, защото той бе показал не по-малко геройство от който и да било от нас.
