Християните често говорят за чудеса и аз винаги съм искал да стана свидетел на поне едно от тях. Разправят истории за слепци, които проглеждат, сакати, които прохождат, и прокажени, които се изцеляват. За хора, ходещи по вода, и дори за такива, възкръсващи от мъртвите. Все съм казвал, че ако видя нещо подобно, веднага ще се покръстя, макар и духовниците да настояват, че истинската вяра не се нуждаела от доказателства. Но случилото се в онзи ден, под проливния дъжд, действително се доближаваше до чудо.
Отец Беока, плетейки нозе в изкаляните си поли, навлезе право сред масата от свирепи зверове, а те, вместо да го нахапят, се дърпаха встрани и тихо скимтяха, сякаш се бояха от кривогледото, куцо човече. През цялото време той не откъсваше взор от Тира, чиито крясъци постепенно стихнаха, а после преминаха в хленч. Туниката й бе разкопчана, разкривайки прорязаната от белези голота, затова Беока сне прогизналото расо от раменете си и я загърна в него. Тя продължи да ридае, закрила лице с длани. Кучетата виеха съчувствено, а Рагнар просто гледаше. Мислех, че отецът ще я отведе, но вместо това той улови главата й с две ръце и я разтърси. Разтърси я рязко и силно, като извика към небето:
— Боже милостиви, избави тая клетница от Лукавия! Прогони Абадон от нея!
Тира изпищя, а псетата вирнаха муцуни и започнаха да вият в дъжда. Рагнар стоеше неподвижно. Беока разтърси главата й отново, толкова енергично, че се уплаших да не й счупи врата.
— Прогони демоните, Господи! Покажи всеопрощаващата си любов и милосърдие! — Все така отправил взор към облаците, той впи пръстите на сакатата си ръка в косата на Тира и в повехналите вейки бръшлян, заклати главата й напред-назад и занарежда с глас, силен и звучен като на предводител на бойното поле: — В името на Отца и Сина и Светия дух заповядвам ви, демони нечестиви, да излезете от тая жена! Хвърлям ви в геената огнена! Прокуждам ви! Пращам ви в пъкъла, отдето сте излезли, до края на вечността и го правя името на Отца, на Сина и на Светия дух! Вън от нея! Вън!
И изведнъж Тира започна да плаче. Не да ридае, да пищи и да се тръшка, а да плаче кротко, положила глава върху рамото на Беока. Той я прегърна, приласка я до себе си я и ни изгледа с негодувание, сякаш всички ние, със своите жестоки лица, страховити оръжия и опръскани в кръв доспехи, бяхме съюзници на демоните, което бе прогонил.
— Тя вече е добре — каза неловко. — О, я се омитайте оттук! — последното сприхаво възклицание бе насочено към кучетата, които за всеобщо удивление подвиха опашки и се оттеглиха, оставяйки Рагнар на мира. — Трябва да я стоплим и облечем в прилични дрехи — додаде той.
— Да, трябва — казах замаяно аз.
— Е, щом няма кой друг, аз ще се погрижа — рече отчето, виждайки, че стоя като истукан, и я поведе към двореца, над чийто покрив още се виеше дим. Брат й понечи да тръгне след тях, но аз го спрях с жест. Опрях крак в гърдите на Кяртан и изтеглих Сърцеразбивача. Подадох го на Рагнар, а той ме прегърна, но никой от двама ни не преливаше от възторг. Бяхме сторили невъзможното, бяхме превзели Дънхолм, но по-страшният враг, Ивар, още бе жив и на свобода.
— Какво да кажа на Тира? — попита ме Рагнар.
— Кажи й истината — отвърнах, защото нищо друго не ми дойде наум. После отидох да намеря Гизела.
Гизела и Брида се погрижиха за Тира. Изкъпаха я, разплетоха бръшляна от златистите й коси, вчесаха ги и ги изсушиха пред големия огън в залата за пиршества на Кяртан. После я облякоха в проста вълнена роба и наметка от кожа на видра. Рагнар седна до нея край огнището и двамата дълго разговаряха насаме. Вече бе спряло да вали и аз се разхождах с отец Беока отвън.
— Кой е Абадон? — го попитах.
— Нима не знаеш? — възмути се отецът. — Караш ме да се червя, че навремето съм се занимавал с възпитанието ти.
— Е, явно съм забравил. Кой е все пак?
— Тъмният ангел на бездънната бездна, разбира се. Положително съм ти го казвал. Онзи, дето първи ще те изтезава, ако не се покаеш и покръстиш.
— Днес постъпи много смело — смених темата.
— Глупости.
— Аз също исках да стигна до нея, но се уплаших от кучетата. Те разкъсаха днес поне трийсет души, а ти просто мина пред тях.
— Обикновени безсловесни твари — махна с ръка Беока. — Ако Бог и свети Кътбърт не могат да ме опазят от едни псета, какво могат тогава?
Аз спрях, застанах пред него и положих ръце върху раменете му.
— Наистина прояви голяма смелост и аз ти се възхищавам.
Беока бе изключително поласкан от комплимента, но се постара да покаже скромност.
— Просто се молих, а Бог свърши останалото. — Тръгнахме пак и той подритна едно въргалящо копие с кривото си стъпало. — А и не смятах, че кучетата ще ме наранят, защото винаги съм ги харесвал. Дори имах едно като малък.
— Защо не си вземеш пак? — попитах. — Ще ти прави компания.
