— Убих баща ти — замахна Кяртан, отцепвайки трески от щита на Рагнар, — изгорих майка ти и обезчестих сестра ти. А сега ще пикая и върху твоето изкормено тяло. — Ударите валяха един подир друг, а Рагнар отстъпваше. Поредното ниско замахване, насочено към глезените му, улучи целта и той се олюля. Ръката му, осакатена след битката при Етандун, неволно отпусна щита и Кяртан се възползва, за да го притисне надолу със своя. Рагнар, който от самото начало не бе отворил уста, внезапно изкрещя. За миг реших, че това е вопъл на обречена жертва, но всъщност бе вик на ярост. Той се хвърли под щита на Кяртан, изблъсквайки по-едрия мъж с тежестта си, а после пъргаво отскочи встрани. Мислех, че ударът е поразил глезена му, но Рагнар носеше железни пластини в ботушите си. Една от тях, макар и почти прерязана надве, го бе предпазила и кракът му бе само натъртен. Сега той сякаш се пробуди от сън, изпълнен с ярост и енергия. Започна да танцува около противника, а в това е цялата същина на дуела — да не спираш да се движиш. Скоростта му можеше да се мери с тази на Финан и Кяртан, който вече смяташе битката за спечелена, изведнъж се озова в окаяно положение. Изчерпаните му сили не позволяваха повече атаки, а едва стигаха колкото да се отбранява. Рагнар прилагаше целия си арсенал — сечащи и пронизващи удари, блъскания с щита, лъжливи маневри. В един момент мечът му, наречен Сърцеразбивача, се стовари върху шлема на противника. Не мина през него, но го вдлъбна, а Кяртан тръсна глава, за да се окопити. Следващите удари разсякоха желязото, обрамчващо щита му, и пробиха отвор в липовите му дъски. Той отстъпи замаяно, а Рагнар нададе ужасяващ, пронизителен вик, от който кучетата, наобиколили Тира, заквичаха.
Над двеста души наблюдаваха двубоя и всички знаеха какво ще последва. Рагнар бе обзет от безумната ярост на битката, а когато тя обземе един датчанин, трудно нещо може да му устои. Кяртан се съпротивляваше достойно, но накрая бе изтласкан назад, препъна се в трупа на едно псе и падна по гръб. Рагнар с лекота избягна трескавия му опит да се предпази с меча и с всички сили стовари Сърцеразбивача отгоре му. Ударът го улучи в рамото, мина през ризницата и пресече сухожилията на ръката. Кяртан се помъчи да стане, но Рагнар го ритна в лицето, а после стъпи с пета върху гърлото му. Остави своя щит да се свлече на земята и се наведе над давещия се противник. Взе оръжието от обездвижената му ръка и го захвърли настрани в калта.
Смъртта на Кяртан бе бавна, но той не изпищя нито веднъж. Отначало опита да се съпротивлява, да се предпази с щита, докато кръвта му изтичаше от все нови и нови рани. Едва преди да умре, отвори уста с молба да му дадат меча, за да отиде във Валхала с чест.
— Не — поклати глава Рагнар и повече не промълви до последния удар. Този удар бе нанесен с две ръце и прониза корема на Кяртан, ризницата и земята отдолу. След него Рагнар остави Сърцеразбивача да стърчи и отстъпи назад, докато врагът му се гърчеше в смъртна агония. Вирна глава в дъжда и извика нагоре към облаците: — Татко! Татко! — Така съобщаваше на Рагнар-старши, че злодейството срещу него най-сетне е отмъстено.
Тира също искаше мъст. Тя бе наблюдавала мъките на Кяртан приклекнала сред кучетата си, но сега се изправи, даде им команда и те затичаха нататък. Бяха останали двайсетина от вълкоподобните зверове и първата ми мисъл бе, че иска от тях да изядат трупа на Кяртан, но вместо това те наобиколиха с ръмжене Рагнар.
— Къде се губиш досега? — викна му гневно Тира. — Защо не дойде по-рано?
Той я изгледа потресено.
— Дойдох веднага щом…
— Заряза ме тук, докато си живееше живота! — Кучетата, долавящи скръбта й, напираха към Рагнар с настръхнали козини, провесили езици от окървавените си муцуни, чакащи само един знак, за да го разкъсат на парчета. — Заряза ме! — нареждаше Тира, минавайки през тях, за да застане лице в лице с брат си. После рухна на колене и започна да плаче. Понечих да я успокоя, но животните се озъбиха насреща ми и трябваше да отстъпя. Тя продължи да се тресе в ридания, а мъката й бе толкова безгранична, колкото бурята, вилнееща над Дънхолм. — Ще те убия! — изкрещя на Рагнар.
— Тира, чуй ме — започна той.
— Остави ме да гния тук! — отсече тя, сетне се изправи и лицето й внезапно доби напълно нормален вид, така че някогашната хубост пролича под белезите и мръсотията. — Цената за моите мъки ще е твоят живот — рече с равен глас.
— Не — обади се някой. — Не бива да става така.
Обърнах се и видях отец Беока. Той бе чакал, прислонен под арката на портата, а сега прекосяваше със строг вид сцената на кръвопролитието.
— Проклет свещеник! Мъртъв си! — процеди Тира, като се загърчи пак подобно на вещица и нададе едно от своите нечленоразделни възклицания. Кучетата се насочиха към Беока, а тя ги подканяше с викове: — Дръжте! Убийте го!
Затичах се да му помогна, но се оказа, че няма нужда от помощта ми.
