— Махни се оттук — каза на Гутред. — Иди надалеч и ще забравя за съществуването ти.
— Козите говна ми напомниха за теб — рекох натъртено, — но мирисът им бе вкиснат като този на майка ти. А и как иначе да мирише една курва, раждаща крадци?
Наложи се придружителите на Ивар да удържат сина му, но той самият само ме изгледа мълчаливо.
— Мога да направя смъртта ти да се проточи три дни и три нощи — произнесе накрая.
— По-добре върни краденото — отвърнах — и приеми смирено присъдата на крал Гутред за престъплението си. Тогава може и да проявим снизхождение.
— Какво всъщност съм откраднал? — попита Ивар повече развеселен, отколкото обиден.
— Яздиш жребеца ми. Искам си го обратно още сега.
Той потупа Уитнер по шията.
— Щом пукнеш — ми каза, — ще ти одера кожата, ще я издъбя и ще си направя от нея седло. Така ще мога цял живот да пърдя отгоре ти. — После се обърна към Гутред: — Върви си и ми дай сестра си за заложница. Ще ти оставя няколко минути да си събереш ума. Не го ли направиш, ще ви избием до крак.
— Страхливец! — викнах подир него, но той ме игнорира. Врътна коня си и го пришпори назад към строената си войска. — Всички от рода Лотброк са страхливци — продължих. — Видят ли опасност, бягат. Какво стана, Ивар? Да не се напика от страх пред меча ми? Скотите те накараха да подмокриш гащите, а сега и аз!
Мисля, че споменаването на скотите преля чашата. Болезненият спомен за това поражение още бе свеж в паметта му, а подигравките ми допълнително натриха сол в раната. Вълчият нрав, който до момента бе успявал да контролира, изведнъж надделя. Той яростно дръпна юздите на Уитнер, причинявайки му болка, но жребецът послушно се обърна и Ивар изтегли дългия си меч. Препусна към мен, но аз се измъкнах встрани, насочвайки се под ъгъл към широкото пространство пред неговите редици. Тук исках да умре — пред очите на всичките си бойци. Той ме последва, но не атакува, а спря разгорещения си кон, който взе да рови с копито пръстта.
Ивар несъмнено вече съжаляваше, че е изгубил самообладание, но бе твърде късно. Мъжете и от двете армии станаха свидетели как ме гони с извадено оръжие през полето и сега не можеше просто да се оттегли от предизвикателството. Трябваше да ме убие, а не бе сигурен, че ще съумее да го стори. Храброст не му липсваше, но все още се възстановяваше от раните си, ставите го боляха, а и знаеше моята репутация.
Предимството му бе в Уитнер. Аз познавах добре това животно, което се сражаваше като истински воин. То щеше да нападне свирепо моя кон, а и мен самия, затова първата ми цел бе да съборя противника от седлото. Ивар ме наблюдаваше. Явно искаше аз да поема инициативата, но вместо да връхлетя върху него, аз се обърнах към войниците му.
— Ивар е крадец! — извиках, оставяйки Змийския дъх да виси на колана ми. — Най-обикновен кокошкар, който избяга от скотите като бито куче. Когато го намерихме, хленчеше като дете! — Засмях се и обходих с поглед строя. — Хленчеше, защото беше отнесъл пердаха, а в Шотландия всички го наричат Ивар Женчото. — Виждах с периферното си зрение, че заяждането върши работа и той отпуска юздите. — Крадец и страхливец! — провикнах се отново, като в същия момент обърнах коня с коляно и вдигнах щита. Уитнер се носеше насреща ми с бялнати очи и оголени зъби, като хвърляше пръст изпод огромните си копита.
— Уитнер! Уитнер! — викнах аз, щом се озова на няколко метра от мен, знаейки, че Ивар вероятно го е нарекъл другояче. Но животното явно помнеше старото си име или пък помнеше мен, защото наостри уши, тръсна глава и се поколеба. Аз насочих своя кон право към него, повдигнах се на стремената и използвах щита като оръжие, за да блъсна Ивар. Имаше риск аз да падна, а той да остане в седлото, но не смеех да пусна щита или меча си, за да го хвана с ръка. Вместо това наблегнах с цялата си тежест, като същевременно извиках още веднъж: — Уитнер! — Жребецът леко се извърна и това незначително движение, съчетано с моя натиск, бе достатъчно, за да прекатури Ивар. Аз също полетях на земята и се озовавах между двата коня. Моят неволно ме закачи с копито и ме запрати срещу задницата на Уитнер. Шляпнах го с плоското на меча, за да го прогоня, и веднага се наведох под щита, за да избегна атаката на Ивар. Той се съвзе от падането по-бързо от мен и замахна с всичка сила, вероятно очаквайки поне да ме зашемети. Лявата ми ръка, ранена от копието при Дънхолм, потръпна от удара, но удържа щита. Аз бях по-едър и силен от Ивар и успях благополучно да се изправя и да го отблъсна назад.
Той знаеше, че ще загуби. Беше достатъчно възрастен да ми бъде баща, а старите рани спъваха движенията му, но все пак си оставаше Лотброк, а тях ги учат да се бият още от сукалчета. От устата му излизаше ръмжене, а ударите на меча му се сипеха — ниски, високи, финтиращи, и аз не спирах да се движа и да ги парирам. Поемах ги с щита, но дори не се опитвах да им отвръщам, а вместо това само го дразнех.
