— Ти си жалък дъртак — казвах. — Аз убих чичо ти, който беше същият нещастник като теб. Щом ти пусна кръвчицата, ще изкормя оня плъх, когото наричаш син, и ще нахраня гаргите с трупа му. Хайде, напъни се малко, само толкова ли можеш?
И той се напъна, но прекали и се подхлъзна върху мократа трева. Падна на коляно и аз имах пълната възможност да го съсека, както бе изгубил равновесие, а дръжката на меча му опираше в земята. Но вместо това се отдалечих и го оставих да стане. Всички датчани видяха как го правя, а после ме видяха и да захвърлям щита си.
— Ще му дам шанс — извиках. — Не че го заслужава, защото е мизерен крадец, но все пак ще му го дам!
— Ах ти, саксонско копеле — ревна Ивар и ми се нахвърли. Това бе неговият начин да се бие — атака, атака и пак атака. Опита да ме блъсне с щита, но аз отстъпих встрани, пуснах го покрай мен и го халосах по тила на шлема с плоското на Змийския дъх. Това го накара повторно да се препъне, а аз отново се отдалечих. Исках да го унижа.
— Ти ме направи роб — казах, докато той ме обикаляше предпазливо — и дори това не успя да свършиш като хората. Защо не вземеш да се предадеш?
— Кози син — просъска той и нападна светкавично. Престори се, че замахва към гърлото ми, но в последния момент свали острието, за да прониже лявото ми бедро. Избегнах движението му и го шляпнах с меча по задника.
— Сложи оръжие — предложих — и ще те оставя да живееш. Ще те затворя в клетка и ще те разкарвам из цял Уесекс, да те показвам на хората. Това е Ивар Иварсон от фамилията Лотброк, ще им казвам. Кокошкарят, който яде пердах от скотите.
— Копеле! — втурна се пак противникът ми, изпълнен с ярост и отчаяние, този път в опит да ме посече през корема с широк замах, но аз се дръпнах назад и дългият му меч просвистя на сантиметри от кожата ми. Докато той с пъшкане възстановяваше равновесието си, аз ударих с меча. Върхът проби щита му и опря в ризницата на гърдите му. Следващият удар го улучи странично по шлема и го накара да се олюлее, а третият със звън отхвърли оръжието му назад, така че той едва не го изтърва.
— Страхливец — опрях Змийския дъх в гърлото му. — Крадец.
Той нададе неистов рев и се извъртя, за да ме нападне странично, но аз предвидих маневрата му. После с рязко движение стоварих своето острие върху дясната му китка. Това го закова на място, защото костите се счупиха.
— Хайде да видим как ще се сражаваш сега — казах и замахнах отново, избивайки меча му. В очите му се появи ужас. Не от наближаващата смърт, а от това, че ще умре без оръжие в ръка. Опита да отстъпи заднешком, за да го вземе, но аз го наръгах в крака, достатъчно силно, за да го раня и да го накарам да падне на колене. После съборих шлема от главата му и застанах зад него. — Той ме направи роб и открадна коня ми — викнах на наблюдаващите ни войници. — Но все пак е Лотброк. — Наведох се, хванах неговия меч за острието и му го подадох.
— Благодаря — улови го той.
После го убих. Главата му почти се отдели от раменете и той се строполи с хърхорене в тревата. Дори докато тялото му потреперваше в предсмъртни спазми, продължаваше да стиска оръжието си. Ако го бях оставил да умре без него, много от датчаните щяха да решат, че съм проявил ненужна жестокост. Те разбираха, че сме врагове и че имам основание да го погубя, но това още не ми даваше право да го лиша от Валхала. А един ден, мина ми през ума, Ивар и чичо му щяха да ме посрещнат там. Защото Валхала е мястото, където пируваме със своите врагове, припомняме си някогашните битки и ги водим отново.
Зад гърба ми се разнесе писък. Обърнах се и видях Ивар-младши, неговия син, да се носи в галоп насреща ми. Нападаше също като баща си, преливащ от сляпа и безразсъдна ярост. Наведе се от седлото, за да ме съсече, но аз пресрещнах меча му със своя, а Змийския дъх бе далеч по-добре изработен. Ръката ми се разтърси от удара, но острието на Ивар се счупи надве. Той профуча по ливадата, държейки остатъка, а двама от войниците на баща му го настигнаха и отведоха насила, преди да е пострадал.
Повиках Уитнер и той дойде при мен. Потупах го по муцуната, улових се за седлото и се метнах на гърба му. После се обърнах към останалите без предводител войници на Ивар и направих знак на Гутред и Рагнар да се присъединят към мен. Заедно приближихме на двайсетина крачки от ярко боядисаните датски щитове.
— Ивар Иварсон отиде във Валхала — извиках — и смъртта му бе достойна! Аз съм Утред Рагнарсон, мъжът, който погуби Уба Лотброксон. А това е моят приятел ърл Рагнар, убиецът на Кяртан Жестокия! Ние служим на крал Гутред.
— Християнин ли си? — попита някой.
Показах амулета си с чука на Тор. Вестта за гибелта на Кяртан се предаваше по дългата редица от щитове, брадви и мечове.
