Едред също направи кръстния знак. Не му се нравех още от самото начало, когато ме бе сбъркал с краля от пророческия си сън, но сега кипеше от омраза към мен, защото от семейството ми се очакваше да брани манастира „Линдисфарена“, който сега лежеше в руини, докато Едред, неговият абат, бе прокуден в изгнание.
— Елфрик ли те изпраща? — ме попита.
— Чичо ми Елфрик — изрекох презрително — е самозванец, крадец и глупак. Един ден ще разпоря вонящия му търбух и ще го пратя под дървото Игдрасил, та драконът Нидхьог да се нахрани с него.
Едва тогава на абата му просветна.
— Значи ти си синът на лорд Утред — рече, плъзвайки взор по гривните на ръцете ми, скъпата броня, дръжките на мечовете и чука на Тор около врата ми. — Момчето, отгледано от датчаните.
— Аз — отвърнах саркастично — съм момчето, убило Уба Лотброксон край южното море.
— И както вече казах, е мой приятел — настоя Гутред.
Абат Едред потръпна, после леко склони глава, сякаш да покаже, че се примирява с неизбежното.
— Добре, но ще се закълнеш във вярност на крал Гутред — изръмжа към мен.
Репликата ме завари неподготвен. Клетвите са сериозно нещо. Ако изпълнех искането, вече нямаше да съм господар на себе си. Щях да се превърна в собственост на този новоизлюпен крал, длъжен да му се подчинявам и да му служа на живот и смърт до сетния си ден, а от тази мисъл ми призляваше. Гутред забеляза колебанието ми и се усмихна.
— Аз ще те освободя — прошепна на датски, давайки ми да разбера, че и той като мен приема цялата церемония на шега.
— Заклеваш ли се? — попитах.
— Да пукна, ако лъжа!
— Пристъпваме към полагане на обетите — оповести Едред в опит да възвърне поне част от тържествената обстановка в църквата, която сега бръмчеше като кошер. След няколко кръвнишки погледа от негова страна паството поутихна и той отвори единия от двата по-малки сандъка. В него имаше книга в подвързия, обсипана със скъпоценни камъни.
— Това е голямото евангелие на Линдисфарена — рече благоговейно абатът, като извади книгата и я вдигна високо, така че оскъдната светлина заигра по камъните. Монасите се закръстиха усърдно, а той подаде тежкия том на стоящия отстрани свещеник, който го пое с треперещи ръце. После се наведе към втория малък сандък. Щом вдигна капака, отвътре се показа съсухрена отрязана човешка глава със затворени очи. Гутред неволно трепна от отвращение и боейки се от магия, ме улови за дясната ръка.
— Това са мощите на свети Осуалд — каза Едред с пресекващ от вълнение глас. — Някога крал на Нортумбрия, а сега блажен светец, възнесъл се при всемогъщия Бог.
Освободих се от хватката на Гутред и пристъпих напред, за да погледна по-добре. Навремето, преди двеста години, Осуалд бе царувал не само над Бебанбург, но и над цяла Нортумбрия. Бе загинал в битка срещу мерсийците, които го насекли на късове, затова се чудех как главата му е останала цяла след касапницата. Бузите й бяха хлътнали, а кожата — пергаментова, но инак изглеждаше съвсем непокътната. Косата бе дълга и сплъстена, а вратът увит в парче пожълтял плат. Челото бе увенчано с диадема от позлатен бронз. Мумифицираните устни се бяха свили, разкривайки няколко от зъбите.
— Възлюбени свети Осуалд, пази ни, напътствай ни и се моли за нас — рече, кръстейки се, Едред. Монасите, паднали на колене, се кланяха безспир. — Свети Осуалд — продължи абатът — е воин господен и докато той е на наша страна, нищо не може да ни се опълчи.
После той се обърна към последния и най-голям сандък. Църквата притихна. Християните бяха наясно, че изваждайки на показ тези реликви, Едред призовава небесните сили за свидетели на обетите, докато езичниците датчани, макар и да не разбираха докрай какво се случва, бяха впечатлени от магията, изпълнила просторната сграда. И кулминацията на тази магия явно тепърва предстоеше, защото монасите се бяха проснали по корем върху пръстения под. Едред се молеше горещо, мърдайки безмълвно устни край последния сандък. Ръцете му бяха сключени, а очите — вдигнати към гредите на тавана, край които пърхаха врабчета. Молитвата му продължи дълго. Накрая той дръпна двете тежки бронзови закопчалки и вдигна масивния капак.
В сандъка лежеше труп. Беше увит в ленено платно, но очертанията на тялото се виждаха ясно. Гутред пак ме улови за ръка, сякаш можех да го предпазя от магиите на Едред. Абатът междувременно отгърна внимателно платното. Отдолу се показа мъж в бяла епископска одежда, с бродирано наметало отгоре. Лицето му бе покрито с малка квадратна кърпа, обточена със златна нишка, а от главата бе паднала смачкана митра. Златен кръст, украсен с гранатови камъни, лежеше полускрит от ръцете, сключени молитвено върху гърдите. На един от костеливите пръсти имаше пръстен с рубин. Някои от монасите се задъхваха, сякаш не можеха да понесат светата сила, струяща от трупа. Дори Едред бе леко пребледнял. Той опря чело в ръба на ковчега, сетне вдигна глава и ме погледна.
— Знаеш ли кой е това?
— Не — отвърнах.
