Разполагахме с общо триста петдесет и четирима мъже на боеспособна възраст, от които едва двайсет имаха метални ризници, а към стотина — кожени. Повечето от онези с ризниците имаха и прилични оръжия от рода на мечове или копия, докато другите бяха въоръжени с брадви, сърпове, коси и мотики. Едред ги величаеше като Армията на светеца, но ако аз бях този светец, веднага щях да си плюя на петите и да избягам обратно на небесата в очакване на нещо по-добро.
Една трета от армията ни се състоеше от датчани, а останалите бяха най-вече саксонци, макар че имаше и неколцина брити с дълги ловни лъкове. Лъковете можеха да бъдат страховити оръжия, затова нарекох бритите Гвардията на Кътбърт и им заръчах да бранят трупа на светеца, който явно щеше да ни придружава в завоевателната кампания. Тя щеше да започне веднага щом съберяхме достатъчно храна за бойците и фураж за конете. От последните разполагахме едва с осемдесет и седем, затова пристигането на ездачите бе повече от добре дошло.
Както споменах, те бяха общо осем, като водеха и четири резервни коня. Всички животни бяха тъмнокафяви или черни. Мъжете имаха хубави метални или кожени ризници, черни наметала и боядисани в черно щитове. Пристигнаха в Кеър Лигалид откъм изток, следвайки римската стена, която продължаваше от другата страна на реката. Прекосиха коритото й през брода, защото старият мост бе съборен от норвежците.
Те не бяха единствените новодошли. Хора се стичаха постоянно от всички страни — монаси, но също и бойци, обикновено носещи брадви или обковани с желязо тояги. Особеното при осмината бе, че се появиха в пълно бойно снаряжение. Бяха датчани и обясниха на Гутред, че идват от името на Хергист, който притежаваше земя в местност, наречена Хегостелдс. Хергист вече бил стар и не можел да дойде сам, затова изпратил най-добрите си мъже.
Водачът им, на име Текил, изглеждаше опитен воин — с четири гривни по ръцете, дълъг меч и твърдо, уверено лице. Всички бяха трийсетинагодишни с изключение на един, който бе съвсем млад, почти момче. Той бе и единственият без гривни за заслуги.
— Защо Хергист е решил да праща хора чак от Хегостелдс? — поинтересува се Гутред.
— Прекалено близо сме до Дънхолм, милорд — отвърна Текил. — И господарят ни се надява да унищожиш това гнездо на оси.
— Тогава сте добре дошли — рече Гутред и позволи на осмината да коленичат пред него и да му се закълнат във вярност.
Същия следобед бях излязъл в полето южно от Кеър Лигалид да обучавам личната му гвардия. Бях подбрал трийсетина читави мъже, водейки се единствено от принципа половината да са датчани, а другата половината — саксонци. Мъчех се да ги накарам да образуват стена от щитове, в която всеки датчанин да има саксонец за съсед. Резултатите бяха плачевни и аз се молех само да не им се налага да го правят в истински бой. Датчаните, привикнали от малки да боравят с оръжие, бяха малко по-добри, но им липсваше нужната дисциплина.
— Щитовете ви трябва да се застъпват — им крещях, — иначе сте мъртви! Искате ли врагът да ви разпори? Да видите как червата ви увисват до глезените? Ако не, докоснете проклетите щитове. Не така, задници такива! Десният ръб да излезе пред левия ръб на съседа! Ясно?
— Би трябвало да включиш хората на Текил в гвардията ми — подхвърли Гутред, наблюдаващ упражнението отстрани.
— Не искам да ги включвам — отвърнах.
— Защо?
— Защото не ги познавам.
— Не познаваш и тези тук — посочи той мъжете в редицата.
— Стига ми да знам, че са идиоти и че майките им е трябвало да си държат кълките събрани. Какви ги вършиш, Клапа? — викнах на един едър и непохватен млад датчанин. Бях забравил истинското му име, но всички го наричаха Клапа, което означава тромав. Беше селско момче, силен като бик, но схващаше малко бавно. Сега мигаше на парцали, докато крачех към него. — Кажи ми какво се очаква от теб?
— Да стоя близо до краля — изломоти той.
— Правилно! — кимнах, защото това бе първият и най-важен урок, който трябваше да набия в главите на новоизлюпените си гвардейци. И все пак не това бе отговорът, който очаквах. — А сега да чуем какво трябва да правиш в стената от щитове — издумках го с юмрук по мускулестата гръд.
Той помисли секунда-две, сетне лицето му грейна.
— Да държа щита високо!
— Браво! — възкликнах, повдигайки щита му. — Не си го мотай около пръстите на краката! А ти какво се хилиш, Райпър? — Райпър беше саксонец, слаб и жилав като невестулка за разлика от масивния Клапа. Прозвището му означаваше крадец, защото си беше именно такъв. Ако законите се прилагаха стриктно, трябваше да го жигосат и нашибат с камшици, но аз харесвах дяволитостта в живите му очи и се надявах да направя от него ловък убиец. — Знаеш ли какво си ти, Райпър? — ударих с длан по щита му. — Ти си един ерслинг. Клапа, какво значи ерслинг?
— Задник, милорд.
