Хората на Улф съставяха авангарда, следвани от орда духовници, понесли трите скъпоценни сандъка на абат Едред. Подир тях на бяла кобила яздеше Гутред. Гизела вървеше до брат си, а ние с Хилд бяхме непосредствено отзад. Тя водеше Уитнер за юздата, макар че щом се умореше, аз настоявах да се качи на седлото му.
Хилд все повече приличаше на монахиня. Беше сплела дългата си златиста коса на плитки, увити около челото, а отгоре носеше бледосива качулка. В същия цвят беше и наметалото й, а на шията й висеше прост дървен кръст, който тя час по час попипваше.
— Не ти дават мира, нали? — заговорих я.
— Кои?
— Свещениците. Отец Уилибалд. Настояват да се върнеш в манастира.
— Ако някой не ми дава мира, това е Бог — отвърна Хилд с усмивка, сякаш за да ми покаже, че не иска да ме товари със своята дилема. — Напоследък се моля на свети Кътбърт.
— И той отговаря ли ти?
— Просто се моля — рече кротко тя, докосвайки кръста. — Това е началото.
— Не ти ли харесва да бъдеш свободна? — попитах рязко.
— Та аз съм жена — изсмя се Хилд. — Как мога да бъда свободна? Подобно на имела, и аз се нуждая от дърво, за което да се прикрепя. Без дървото съм нищо. — Говореше без горчивина, сякаш просто описваше очевидна истина. И беше права. За момиче от добро семейство пътищата бяха два — да бъде дадено на църквата или на някой мъж. Такава бе женската орис. Познавах една жена, която й се възпротиви, но Хилд по-скоро приличаше на пословичния вол, комуто в празничен ден липсвал яремът.
— В момента си свободна — възразих.
— Не, завися от теб, Утред. А ти полагаш всички грижи да не ме засрамваш. — Тя погледна към Гизела, която тъкмо се смееше на някаква шега на брат си. Имаше предвид, че не й обръщам гръб, за да ухажвам Гизела, но, честно казано, бях на косъм да го сторя. Хилд видя изражението ми и побърза да добави: — В много отношения ти си добър християнин.
— Нима?
— Винаги се мъчиш да постъпваш правилно, нали? Затова сега искам да ми обещаеш нещо.
— Какво — осведомих се предпазливо.
— Че няма да откраднеш главата на свети Осуалд, за да попълниш бройката до осем.
Засмях се облекчен, че обещанието не засяга Гизела.
— Честно казано, мина ми през ума.
— Знам, но няма да ти свърши работа. Прекалено стара е, а и Едред няма да остане доволен.
— Това си е негов проблем.
— Седем глави са достатъчни — настоя тя, игнорирайки репликата.
— Осем ще бъдат още по-добре.
— Алчността е порок, Утред!
Въпросните глави сега бяха зашити в чувал и натоварени на магаре, водено от Ситрик. Около чувала кръжаха рояци мухи и се носеше такава непоносима смрад, че Ситрик се придвижваше напълно сам.
Армията ни представляваше странна гледка. Без духовниците наброявахме триста и осемнайсет мъже, придружавани от поне още толкова жени и деца, както и от обичайните глутници кучета. Свещениците и монасите бяха шейсет или седемдесет и аз с радост бих заменил всеки от тях срещу войник или дори срещу кон. От триста и осемнайсетте бойци надали щяха да се намерят и сто, способни да застанат в стена от щитове. Всъщност не бяхме войска, а сбирщина.
Докато вървяха, монасите пееха — предполагам на латински, защото не разбирах нито дума от песента им. Бяха увили ковчега на свети Кътбърт във фино зелено сукно, избродирано с кръстове. Същата сутрин един гарван се бе изцвъкал върху него и аз отначало го приех за лоша поличба, но после се сетих, че гарванът е птица на Один, който вероятно просто показва презрението си към мъртвия християнски светия. Приветствах удачната шега на Бога, спечелвайки си неприязнени погледи от Айда и Джанбърт.
— Какво ще правим, ако стигнем в Йоферуик и се окаже, че Ивар се е върнал?
— Ще бягаме, разбира се.
— Май си в добро настроение — засмя се тя.
— Естествено.
— Защо?
— Защото съм далеч от Алфред — отговорих и осъзнах, че говоря истината.
— Алфред е добър човек — скастри ме Хилд.
— Сигурно, но кой се радва на компанията му? Кой иска да пие на трапезата с него? Да си разменя шеги или гатанки край огнището? Да пее с него? Единственото, което го вълнува, е волята на неговия Бог. Постоянно измисля закони, за да му угоди, и каквато и услуга да му направиш, все ще е недостатъчна, защото жалкият му Бог иска още и още.
Тя прие светотатствените ми слова с обичайната си кротка усмивка.
— Алфред би искал да се завърнеш.
— Иска меча ми, не мен — изсумтях.
— А ще се завърнеш ли?
— Не — отсякох твърдо и се помъчих да надзърна в бъдещето, за да проверя дали съм прав. Но нямаше как да знам какво ми готвят трите предачки, изпод чиито пръсти излизат нишките на съдбата ни. С тази събрана от кол и въже армия се надявах да унищожа Кяртан и да си върна Бебанбург. Здравият разум ми казваше, че е невъзможно, но здравият разум никога не би допуснал и че един бивш роб ще бъде приет за крал наравно от саксонци и датчани.
— Никога ли? — настоя скептично Хилд.
— Никога — кимнах и почти чух смеха на предачките. Боях се, че съм орисан да бъда свързан с Алфред, и негодувах, защото това означаваше, че не съм господар на себе си. Но и аз да бях като имела, за който говореше тя, имах и друг дълг. Имах кръвна разплата за довършване.
