Междувременно лятото бе в разгара си и аз всеки ден с опасение поглеждах на север, очаквайки армията на Ивар. Но вместо него самия пристигаха само слухове за битките му със скотите. Слухове имаше постоянно и повечето не бяха верни, така че аз не бих се осланял на тях, но Гутред реши да им повярва и пусна повечето си хора обратно в Кумбраланд да прибират жътвата. Това силно отслаби гарнизона на Йоферуик. Неговите лични гвардейци останаха и аз всяка сутрин ги карах да се упражняват с мечове, щитове и копия, а всеки следобед — да поправят крепостната стена, която на много места бе порутена. Смятах за глупаво да се лишим от толкова бойци, но Гутред заяви, че без зърно ще умрем от глад, а и бе сигурен, че ще се върнат. Те действително се върнаха. Улф ги доведе от Кумбраланд и поиска да знае как точно ще бъде ангажирана събралата се армия.
— Ще поемем на север, за да сразим Кяртан — рече Гутред.
— И Елфрик — настоях аз.
— Разбира се — кимна кралят.
— Каква плячка можем да вземем от Кяртан? — попита Улф.
— Огромна — отвърнах, сещайки се за разказите на Текил. Предпочетох да премълча за свирепите кучета, пазещи златото и среброто. — Той е червив от пари.
— Е, тогава е време да наточим мечовете.
— А Елфрик е още по-богат — добавих, макар да нямах идея дали наистина е така.
Но наистина вярвах, че можем да завладеем Бебанбург. Той още не бе превземан от враг, но това не означаваше, че е недостъпен. Всичко опираше до Ивар. Победяхме ли него, Гутред щеше да стане най-могъщият човек в Нортумбрия. А Гутред бе мой приятел и аз разчитах, че ще ми помогне не само да си разчистя сметките с Кяртан и да отмъстя за Рагнар-старши, но и да си върна своите земи и крепостта край морето. Това бяха мечтите ми в онова лято. Смятах, че ме чака розово бъдеще, стига само да осигуря кралството на Гутред, но бях забравил за зложелателството на трите предачки, седящи в корените на света.
Отец Уилибалд искаше да се върне в Уесекс и аз не го винях. Той беше западносаксонец по рождение и Нортумбрия не му понасяше. Помня как веднъж ядяхме задушено кравешко виме и аз си облизвах пръстите, повтаряйки, че не съм хапвал така добре от дете, а той седеше позеленял и не можеше да преглътне дори късче. Тогава му се подигравах, че е мекушав южняк, а Ситрик, който ми беше прислужник, му донесе хляб и сирене. С Хилд си разделихме порцията му — тя също беше южнячка, но не придиряше толкова. Същата вечер, докато се мръщеше на гозбата, Уилибалд ни сподели, че иска да се върне при Алфред.
От Уесекс не се чуваха почти никакви новини, освен че цари мир. Победеният Гутрум, естествено, трябваше да се покръсти като част от капитулацията си. Той прие християнското име Етелстан, което значеше „благороден камък“, а Алфред му стана кръстник. Примирието се спазваше и това в общи линии бе всичко, което знаехме.
Гутред реши да изпрати делегация при Алфред. За целта подбра четирима датчани и четирима саксонци, преценявайки, че подобна смесена група би пътувала най-необезпокоявано на юг. Самото послание се носеше от Уилибалд, който го написа саморъчно, дращейки с перото върху къс нов пергамент.
— С Божията помощ — диктуваше му Гутред — аз завладях кралство Нортумбрия…
— Което вече се нарича Халиверфолкланд — прекъсна го Едред.
Гутред махна великодушно с ръка, колкото да покаже на Уилибалд, че сам може да решава дали да вмъкне фразата, и продължи:
— И съм решен, разчитайки на благоволението Господне, да управлявам тази земя в мир и справедливост…
— Малко по-бавно, господарю — помоли се Уилибалд.
— Да науча населението й как да вари свястно пиво…
— Да науча населението й… — заповтаря с прилежно изплезен език Уилибалд.
— Не, не, отче! — засмя се Гутред. — Пропусни това.
Клетият Уилибалд. Писмото беше толкова дълго, че за довършването му се наложи да бъде разпъната, остъргана и подрязана още една агнешка кожа. В него се говореше как блаженият Кътбърт предвождал праведната армия до Йоферуик и как Гутред щял да изгради храм на светията. Споменаваше се и че има още врагове, които могат да попречат на делото, но с лековат тон, сякаш Ивар, Кяртан и Елфрик бяха просто непослушни хлапета. По-нататък се искаше благословията на Алфред и той биваше уверяван, че християните от Халиверфолкланд всеки ден се молят за него.
— Бих искал да му изпратя подарък — рече Гутред. — Какво ли ще го зарадва най-много?
— Някоя реликва несъмнено — измърморих кисело аз.
