След като церемониите приключиха, а Едред изрече нескончаема молитва, Гутред пожела да се разходи с мен из града. Реших, че иска да се покаже с новите доспехи или да проветри главата си от задимените помещения на двореца. Той поръчваше пиво във всяка кръчма, шегуваше се с хората на датски и английски и целуна поне петдесет момичета, но после ме отведе до крепостните стени и там известно време крачихме в мълчание. Щом стигнахме източния им край, аз спрях и се загледах през полето към реката, виеща се като лента от ковано сребро под лунната светлина.
— Там умря баща ми — казах.
— С меч в ръка?
— Да.
— Това е добре — рече Гутред, забравяйки за момент, че е християнин. — Но е било тъжен ден за теб.
— Напротив. Тогава срещнах ърл Рагнар. А и никога не съм обичал особено баща си.
— Нима? — учуди се той. — Защо?
— Защото беше мрачен звяр. Хората все търсеха одобрението му, а той го даваше неохотно.
— Значи на него си се метнал.
— Аз? — учудих се на свой ред.
— Скъпият ми Утред — усмихна се той. — Целият преливащ от заплаха и гняв. Та кажи ми какво да правя с Егберт?
— Каквото предлага Улф, естествено.
— Улф би убил всички, за да си спести проблеми по-късно. Но как би постъпил Алфред?
— Няма никакво значение как би постъпил Алфред.
— Напротив, има — настоя търпеливо Гутред. — Затова ми кажи.
В него имаше нещо, което ме караше винаги да говоря истината — е, или почти. В случая се изкуших да отвърна, че Алфред би завлякъл стария лисугер на пазарището, за да му отсече главата пред всички, но знаех, че това няма да е вярно. Алфред бе помилвал своя братовчед предател Улфхер след битката при Етандун, а също бе оставил между живите племенника си Етелуолд, макар този племенник да имаше по-основателни претенции към трона от него самия.
— Алфред би го пощадил — въздъхнах. — Но Алфред е един благочестив глупак.
— Не смятам така.
— Той постоянно се бои от Божието неодобрение.
— Разумно е да се боиш от подобно нещо.
— Убий Егберт! — възкликнах невъздържано. — Ако не го убиеш, той ще опита да си върне кралството. Притежава земи южно оттук, където може да събере мъже. Оставиш ли го жив, ще отведе тези мъже при Ивар, а Ивар ще го качи пак на трона. Егберт е твой враг!
— Той е един болнав и уплашен старец — поклати невъзмутимо глава Гутред.
— Тогава го отърви от мъките му. Аз ще го сторя, ако искаш. Досега не съм убивал крал.
— А би ли искал?
— Специално за този нямам нищо против. Той е оставил своите поданици да избиват датчани. Не е толкова безобиден, колкото го мислиш.
— Познавам те, Утред — поклати пръст Гутред. — Ти искаш да се хвалиш, че си човекът, убил Уба край морето, свалил Свейн Белия кон от седлото и изпратил крал Егберт от Йоферуик при праотците му.
— А също така пролял кръвта на Кяртан Жестокия — добавих — и на Елфрик, узурпатора на Бебанбург.
— Радвам се, че не съм твой враг — рече лековато той, сетне смръщи лице. — Тукашното пиво оставя кисел вкус в устата.
— Защото го правят различно — поясних. — Впрочем какво те посъветва абат Едред?
— Същото като теб и Улф. Да убия Егберт.
— Е, веднъж и той да е прав.
— Но Алфред нямаше да го стори.
— Алфред е владетел на Уесекс. Не е изправен пред заплахата на Ивар, а Егберт не му е съперник.
— Но е добър крал — настоя Гутред.
В яда си изритах крепостната стена.
— Защо ти е да го оставяш да живее? За да те харесват хората ли?
— Нямам нищо против хората да ме харесват.
— Те трябва да се боят от теб — извиках. — Ти си крал! За да им вдъхваш страх, трябва да си суров и безпощаден.
— Алфред вдъхва ли страх?
— Да — отговорих, удивен, че всъщност действително е така.
— Защото е безпощаден?
Поклатих глава. Едва сега истината изплуваше в съзнанието ми. Алфред беше милостив, но поданиците му въпреки това се бояха от него. Сякаш разбираха, че макар да са под негова власт, той също се подчинява на друга, по-висока власт — властта на Бога. Колкото и да се мъчеше, все не успяваше да угоди напълно на своето божество. За себе си отдавна бях приел, че съм грешен, но Алфред никога нямаше да се примири с подобна мисъл.
— Хората се страхуват от неговото недоволство — казах.
— Е, тогава искам да се страхуват и от моето недоволство — заключи меко Гутред.
Нямаше смисъл да го убеждавам повече. Вдъхновен от примера на Алфред, той пощади живота на Егберт и в крайна сметка се оказа, че е бил прав. Изпрати стария крал в един манастир южно от реката, като заръча на монасите да не го пускат да излиза извън стените, което те и сториха. До една година Егберт умря в мъчителни болки от някаква болест, която го остави само кожа и кости. Погребаха го в голямата църква на Йоферуик, но аз не бях там да видя церемонията.
