Следвахме римския път през хълмовете. Отне ни доста време — цели пет дни, но не можехме да се движим по-бързо заради монасите, мъкнещи върху раменете си ковчега на светията. Всяка вечер те казваха молитви, а всеки ден към нас се присъединяваха нови и нови хора, докато накрая, в плоската като тепсия равнина пред Йоферуик, вече наброявахме близо петстотин мъже. Улф, който вече се титулуваше ърл Улф, продължаваше да води шествието под своето знаме с орлова глава. Той постепенно се бе привързал към Гутред и заедно с мен спадаше към най-доверените му съветници. Едред, естествено, също бе близък с краля, но нямаше с какво да помогне по военните въпроси. Както и останалите духовници, смяташе, че Бог просто ще ни дари победата и приносът му се ограничаваше дотук. Улф и аз, от друга страна, определено имахме какво да кажем и то бе, че петстотин недообучени войници далеч няма да стигнат за превземането на Йоферуик, ако Егберт е решил да го отбранява.
Но Егберт се бе предал на отчаянието. В свещената книга на християните има история за един цар, който видял надпис на стената. Чувал съм я неведнъж, но не помня подробностите, освен че царят пирувал, а на стената се появили думи, които го уплашили. Мисля, че били написани от християнския Бог, но и в това не съм сигурен. Мога да повикам свещеника на жена ми — защото съм й позволил да държи един в къщата — и да го питам, но той само ще се влачи в краката ми и ще досажда с молби да увелича дажбите от риба, пиво и дърва за огрев за семейството му, а аз не искам да го правя, затова ще минем без подробностите.
Историята ми се наби в главата при влизането ни в града онзи ден. Уилибалд, разбрал, че няма да срещнем съпротива, ръкомахаше и викаше със сълзи на очи, че Егберт е видял надписа на стената. Повтаряше го отново и отново. Тогава не схващах смисъла, но сега разбирам какво е имал предвид — че кралят си е давал сметка за своето поражение още преди битката да се е състояла.
Град Йоферуик очакваше завръщането на Ивар и много от жителите му, боейки се от мъстта на датчаните, го бяха напуснали. Егберт, естествено, имаше своя гвардия, но повечето от войниците бяха дезертирали, намалявайки числеността й до двайсет и осем души, при това не всички готови да умрат за един обречен крал. Останалите жители също не бяха в настроение да барикадират портите или да бранят стените, затова ние влязохме като на парад и дори бяхме посрещнати радушно. Според мен местните решиха по-скоро, че сме дошли да ги браним от Ивар, отколкото да вземаме короната на Егберт, но щом разбраха, че ще имат нов крал, също не бяха разочаровани. Най-вече ги ободри присъствието на свети Кътбърт. Едред веднага разположи ковчега със светеца в архиепископския храм и отвори капака, а хората заприиждаха да видят с очите си нетленните мощи и да се помолят пред тях.
Самият архиепископ Улфхер още отсъстваше от града, затова пък отец Хротуерд бе тук и продължаваше с налудничавите си проповеди. Двамата с Едред веднага си допаднаха. Що се отнася до надписите по стените, единствените, които аз видях, бяха тебеширените кръстове по вратите на къщите. Те означаваха, че вътре живеят християни, но повечето датчани също си ги бяха сложили като предпазна мярка срещу грабежи. А нашите бойци искаха плячка. Едред им бе обещал планини от сребро и сладострастни жени, а сега правеше всичко възможно да предпази града от безчинства. Всъщност такива почти нямаше. Жителите бяха достатъчно благоразумни да предложат по някоя монета или почерпка, вместо да бъдат ограбени. Гутред пък откри в двореца сандъци с пари и ги раздаде на войската. Ядене и пиене по кръчмите имаше достатъчно, така че за момента мъжете на Кумбраланд бяха доволни.
— Как би постъпил Алфред? — попита ме Гутред онази първа вечер в Йоферуик. Вече бях започнал да свиквам с този въпрос. Той явно бе напълно убеден, че Алфред е достоен пример за подражание.
В случая ставаше дума за участта на Егберт, когото бяхме заварили в спалнята му. Първата ни работа бе да го завлечем в голямата зала, където той коленичи пред Гутред и му се закле във вярност. Беше странно да се види как един крал коленичи пред друг на фона на старинната римска зидария и под светлината на пропукващите, димящи факли. Подир Егберт се тълпяха придворните и слугите му, чакайки своя ред да се преклонят и врекат в лоялност на новия господар. Егберт изглеждаше стар, болнав и нещастен, докато Гутред, напротив, целият сияеше. Бе навлякъл ризницата на своя предшественик — не че в момента се нуждаеше от нея, но тя му придаваше по-царствен вид. Като цяло бе радушен и усмихнат. Вдигна детронирания владетел от пода, целуна го по двете бузи, а после любезно го настани на стола до себе си.
— Убий дъртото копеле — препоръча му Улф.
— Смятам да проявя милост — рече величествено Гутред.
— Смяташ да проявиш глупост — озъби му се Улф, който се намираше в кисело настроение, защото не бе открил в Йоферуик и една четвърт от очакваната плячка. За сметка на това пък бе открил две момичета близначки, които го разведряваха донякъде.
