Бях сторил всичко по силите си, за да ужася Кяртан. Сега бе ред на Гутред да го убеди да се предаде. Тогава непристъпната твърдина върху скалата щеше да стане моя, а заедно с нея и Гизела. Смеех да се надявам на тези неща, защото Гутред беше мой приятел и аз виждах бъдещето си също така светло, както неговото. Виждах се как печеля кръвната вражда и атакувам с хората си Бебанбург, за да прокудя оттам коварния си чичо, а Рагнар се връща в Нортумбрия, за да се бие рамо до рамо с мен. Накратко, градях собствените си розови фантазии, забравил, че има богове, а в корените на дървото на живота трите предачки седяха и се смееха.
По-късно същата сутрин заедно с трийсетина конници се отправихме отново към Дънхолм. Клапа яздеше отпред със зелена клонка в ръка, за да покаже, че идваме с мир. Всички носехме ризници, но аз бях оставил разкошния си шлем на грижите на Ситрик. Мъртвият мечоносец вече бе направил своята магия, оставаше само да проверим дали е сработила.
Стигнахме до мястото, откъдето бях наблюдавал двамата мъже да ритат главите от пътеката, и зачакахме. Клапа развяваше енергично клонката, а Гутред се повърташе неспокойно.
— За колко време ще стигнем утре до Гирум? — ме попита накрая.
— До Гирум?
— Да, нали ще ходим там да опожаряваме сградите на робите. Пътьом можем да си устроим и лов с ястреби.
— Ако потеглим призори — обади се Ивар, — ще бъдем там до обяд.
Обърнах поглед на запад, където се трупаха черни облаци.
— Задава се буря — казах.
Ивар шляпна една муха върху шията на жребеца си и кимна навъсено към високата порта.
— Копелето не благоволява да говори с нас.
— Ще ми се да тръгнем утре — каза меко Гутред.
— Няма какво да правим в Гирум — отвърнах.
— Там са сградите за роби на Кяртан, а ти каза, че трябва да ги унищожим. Освен това искам да посетя стария манастир. Чувам, че бил забележително място.
— Нека поне изчакаме да се оправи времето — предложих.
Гутред нямаше възможност да отговори, защото точно тогава в отговор на сигналите на Клапа от крепостта прозвуча рог и всички се смълчахме. Крилата на портата се отвориха и насреща ни излязоха двайсетина мъже. Водеше ги Кяртан, яхнал едър, буен кон. Самият той бе як мъж, с широко лице, буйна брада и малки, подозрителни очи. Носеше тежката си бойна брадва така, сякаш бе перце. Шлемът му бе украсен с чифт гарванови криле, а от широките му рамене се спускаше мръсно бяло наметало. На няколко крачки от нас спря и известно време се взира в нас, без да продума. Опитах да открия в изражението му страх, но то бе просто войнствено и предизвикателно. Все пак, когато проговори, тонът му бе учтив.
— Ърл Ивар, съжалявам, задето не уби Аед.
— Поне аз оживях — отговори сухо Ивар.
— Радвам се за това — каза Кяртан и впери продължително взор към мен. Аз стоях малко встрани от останалите, върху една височинка край пътеката. Вероятно ме позна, досети се, че съм отгледаното от Рагнар момче, коствало едното око на сина му Свен. Но реши да ме игнорира и се обърна отново към Ивар.
— За да победиш Аед, щеше да ти трябва магьосник.
— Магьосник? — учуди се другият.
— Той се бои от старите заклинания. Никога не би вдигнал оръжие срещу човек, умеещ да сваля глави с магия.
Ивар не каза нищо. Вместо това погледна към мен, като по този начин издаде мъртвия мечоносец, и увери Кяртан, че има работа не със свръхестествено същество, а с един стар враг. По лицето на Кяртан се разля облекчение. Той изведнъж се изсмя кратко и презрително, но вместо към мен насочи вниманието си към Гутред.
— Кой си ти?
— Твоят крал — рече Гутред.
Кяртан се изсмя отново, вече успокоен, че не е изправен пред черна магия.
— Тук е Дънхолм, пале такова. Ние нямаме крал.
— И все пак аз съм тук — отвърна Гутред, равнодушен към обидата. — И ще остана, докато костите ти не се белнат под слънцето на Дънхолм.
Репликата се стори забавна на Кяртан.
— Да не си мислиш, че ще ме умориш от глад? Ти и твоите свещеници? Слушай, пале. Докато има риба в реката и птици в небето, Дънхолм няма да падне. Можеш да висиш тук, докато хаосът не обгърне света, и аз пак ще бъда по-сит от теб. Защо не му го обясниш, ърл Ивар?
Ивар само сви рамене, сякаш амбициите на Гутред не го засягаха.
— Е — продължи Кяртан, облягайки брадвата на рамото си, сякаш за да подчертае, че няма да има нужда от нея. — Какво си дошъл да ми предложиш, пале?
— Ще те пусна да отидеш до Гирум — рече Гутред — и ще ти осигуря кораби, за да отплаваш. Хората ти могат да дойдат с теб, освен онези, които искат да останат в Нортумбрия.
— Просто си играеш на крал, момче — промълви Кяртан и погледна отново към Ивар. — Ти признаваш ли властта му?
— Признавам я — отговори с безизразен тон онзи.
— На мен ми харесва тук, пале — продължи Кяртан. — Харесва ми Дънхолм и искам само да ме оставят на мира. Нямам апетит нито към трона ти, нито към земите ти. Виж, ако имаш жена и е достатъчно хубава, може и да й посегна. Затова нека се споразумеем така. Махни се оттук и аз ще забравя за съществуването ти.
— Ти нарушаваш реда във владенията ми — възрази Гутред.
