Съгледвачите на Кяртан трябва да са останали учудени, когато късно следобед ние се оттеглихме. Не отидохме далеч — останахме да лагеруваме на един склон северно от крепостта, като запалихме огньове, за да покажем присъствието си. После, щом се стъмни добре, аз препуснах обратно към Дънхолм заедно със Ситрик, за да сътворя своята магия. За целта трябваше пак да се превърна в скедугенган, ходещия в сенките. Скедугенганът излиза нощем, когато честните хора се боят да напуснат домовете си. Нощта е времето, в което странни създания бродят по земята — върколаци, призраци, караконджули, елфи и диви зверове.
Но аз винаги съм се чувствал уютно в прегръдката на мрака. От дете се упражнявам да скитам из него, докато накрая сам не се превърнах в едно от тези страховити същества. Щом наближихме, слязохме от седлата и Ситрик поведе конете. И те, подобно на него, бяха уплашени. Аз вървях напред по пътеката към високата порта. Луната се криеше зад облаците и на места трябваше да се придвижвам почти опипом между храсти и скали. Ситрик държеше края на наметката ми, за да не ме изгуби. С изкачването постепенно стана по-лесно, защото в крепостта горяха огньове, чиято светлина служеше за ориентир. Вече виждахме силуетите на стражите, но те не можеха да ни видят в тъмното. Накрая стигнахме нещо като площадка, където пътеката за кратко се спускаше, преди да поеме по последната стръмнина към входа. Тук целият склон бе разчистен от растителност, така че никой враг да не може да се прокрадне незабелязано.
— Стой тук и пази конете — заръчах на Ситрик, като взех от него торбата с отрязаните глави. Той се скри зад дърветата и зачака.
Наредих главите по пътеката, като започнах от площадката и сложих последната само на петдесетина крачки от портата. Усещах как червеите шават по тях, докато ги вадех от торбата. Стараех се да поставям разлагащите се черепи прави, с очи, обърнати към крепостта, и докато приключа, целите ми ръце бяха омазани в слуз. Никой не ме чу и не ме видя. Мракът бе все така безмълвен, като се изключат въздишките на вятъра и ромоленето на реката долу край скалите. Върнах се при разтреперания Ситрик и взех от него черния шал. Омотах го около лицето си, оставяйки само тясна пролука колкото да гледам, а отгоре нахлузих шлема. После зачаках.
Облачното утро настъпваше бавно. Първо на източния хоризонт се появи перлена ивица и известно време нямаше нито мрак, нито светлина, нито сенки, а само студена сивота, в която прилепите, нощните летци, се стрелкаха към своите убежища. После стволовете на дърветата станаха черни, небето избледня, а първите слънчеви лъчи обагриха света в цветове. Заобаждаха се птици. Не толкова много, колкото през пролетта и ранното лято, но можех да различа гласовете на мушитрънчето, чинката и червеношийката, приветстващи настъпването на деня, а в дъбравата под мен един кълвач усърдно зачука с клюна си. Храстите добиха тъмнозелен оттенък, сред който се открояваха яркочервените плодчета на офиката. И тогава стражите зърнаха главите. Разнесоха се викове, а на стената излязоха неколцина души. Знамето се издигна над бастиона, заприиждаха още хора, а после портата се отвори и двама мъже предпазливо излязоха навън. Тежките дървени крила се захлопнаха зад тях, а голямото резе се спусна с глух тропот. Войниците се озъртаха в нерешителност. Аз чаках скрит сред дърветата, с изваден меч в ръка. Черният шал напълно скриваше лицето ми под забралото на шлема, който Хилд бе излъскала до блясък с пясък от реката. Носех черно наметало върху ризницата и високи черни ботуши. Отново бях мъртвият мечоносец, наблюдаващ как двамината пристъпват по пътеката към редицата от окървавени глави. Щом стигнаха първата, извикаха към крепостта, че е на един от хората на Текил. После попитаха какво да правят.
— Изритайте ги в дола — изрева глас от крепостта. Не виждах собственика му, но познах, че е на самия Кяртан. Мъжете се подчиниха и взеха да ритат главите встрани, така че те се търкаляха през високата трева. Накрая остана само една — седмата, и тогава аз излязох от укритието си.
Те видяха воин със забулено в сянка лице, висок и блестящ, с меч и щит в ръка. Видяха мъртвия мечоносец и макар че ни деляха поне десет крачки, а аз не помръдвах и не проговарях, замръзнаха на местата си. После единият нададе тихо скимтене, подобно на котешко мяукане, и двамата едновременно си плюха на петите.
Стоях там под лъчите на изгряващото слънце, а Кяртан и хората му ме гледаха така, сякаш бях самата смърт, дошла да ги навести в пълно бойно снаряжение. После, преди да се сетят да пуснат кучетата и да се уверят, че не съм привидение, а човек от плът и кръв, потънах обратно в гъсталака и се присъединих към Ситрик.
