Премълчах. Бях напуснал Уесекс и нямаше да се върна повече там, освен за да си взема имането. Но първо трябваше да разполагам с безопасно място, където да го отнеса. Съдбата ме бе уловила здраво в хватката си и бе осеяла пътя ми с врагове. Навсякъде.
Прекосихме река Уийре, а после събрахме войската на място, наречено Кънкасестър, разположено край римския път на около осем километра северно от Дънхолм. Навремето римляните бяха построили в Кънкасестър укрепление, но сега от него бяха останали само обраслите в трева основи. Гутред обяви, че ще се разположим на лагер тук, а аз казах, че е по-добре да продължим марша на юг, докато не стигнем Дънхолм. Така стигнахме до първия си спор, защото той отказваше да си промени решението.
— Каква е ползата — питах аз — да докараш цяла армия и да я спреш на два часа път от врага?
— Едред казва, че трябва да стоим тук.
— Абатът? Че откога той разбира от превземане на крепости?
— Имал е видение.
— Видение?
— Свети Кътбърт му е казал, че иска храма си ето там. — Гутред посочи малкия хълм, където монасите бяха положили ковчега със светеца и се молеха край него.
Озърнах се наоколо. Мястото не се отличаваше с нищо освен с останките от крепостта. Имаше хълмове, поля, една-две ферми и малка рекичка — приятен пейзаж, но да пукна, ако разбирах защо един светец ще иска да му градят храм точно тук.
— Нашата цел е да превземем Дънхолм, господарю. Няма как да я постигнем със строене на църкви.
— Но виденията на Едред винаги са се оказвали верни — рече убедено Гутред, — а и свети Кътбърт никога досега не ме е подвеждал.
Спорих, докато не ми излезе пяна на устата, но напразно. Дори Ивар ме подкрепи, съветвайки Гутред да разположи армията по-близо до Дънхолм, но видението на абат Едред изискваше да лагеруваме в Кънкасестър, където монасите без маене се заловиха за работа. Билото на хълма бе изравнено, дърветата — изсечени, а Едред заби колчета, за да покаже откъде трябва да минават стените. Той искаше основите да бъдат каменни, което означаваше да търсим каменоломна, или още по-добре стара римска сграда за събаряне. Но сградата трябваше да бъде доста голяма, защото оградената от него площ надхвърляше по размери повечето кралски дворци.
На следващия ден с около сто и петдесет души отидохме да се покажем на Кяртан и да преценим доколко е укрепен Дънхолм. Бе краят на лятото и високо по небето плаваха разпокъсани облачета. Гутред се движеше най-отпред, с Ивар и сина му от двете си страни. Улф и аз яздехме след тях. В редиците ни имаше датчани и саксонци, мечоносци и копиеносци, а над главите ни се вееше новото знаме на Гутред, с образа на свети Кътбърт. Едната му ръка бе вдигната за благословия, а другата държеше украсеното със скъпоценности евангелие на Линдисфарена. Символът не бе никак вдъхновяващ, поне за мен, и дори съжалявах, че не съм накарал Хилд да ми избродира върху парче плат вълчата глава на Бебанбург. Ърл Улф имаше знаме с орлова глава и дори Ивар по някакъв начин бе успял да спаси своя изпокъсан флаг с два гарвана след поражението в Шотландия. Само аз не разполагах с нищо, което да развея.
Щом Дънхолм се показа пред очите ни, ърл Улф тихо изруга, защото за пръв път виждаше силата на тази твърдина, кацнала високо върху скалата, над извивката на река Уийре. Стръмните склонове бяха гъсто обрасли с габър и чинар, но върхът бе разчистен и защитен от солидни дървени стени, зад които се издигаха три или четири сгради. Портата бе висока и здрава, увенчана с бастион, над който се вееше триъгълно знаме. На него бе изобразен кораб с драконова глава на носа — напомняне за морските подвизи на Кяртан. Под знамето се виждаха часови с копия, а на бастиона бяха окачени редове от щитове.
Всички бяхме вирнали глави нагоре и никой не говореше, защото нямаше нищо за казване. Крепостта изглеждаше непревземаема. Страховита. До портата имаше пътека, но тя бе стръмна, тясна и виеща се между скали и дървета. Дори да хвърлехме цяла армия по нея, само неколцина души можеха да минат едновременно, а върху главите им щяха да валят копия, камъни и стрели. Гутред, изтрезнял от обичайния си ентусиазъм, ми хвърли ням, умолителен поглед.
— Ситрик! — викнах аз и младежът дотича до мен. — Тази стена целия връх ли обхожда?
— Да, милорд — отвърна той, после се поколеба. — Освен…
— Освен къде?
— Една урва на северната страна, където се хвърлят мръсотиите. Там не е оградено.
— Урва? — повдигнах вежди и той показа с жест, че става дума за вертикален склон. — Може ли да бъде изкачена?
— Не, милорд.
— А откъде черпят вода?
— Има два кладенеца — единият от запад, който не се ползва много често, а другият от изток.
— Извън стената ли са?
— Да, милорд, но източният е високо на склона, където растат дърветата, и разполага със собствена стена.
Подхвърлих му една монета за награда, макар че отговорите не ме зарадваха. Бях очаквал, че хората на Кяртан черпят вода от реката — тогава можехме да ги спрем с лъкове и стрели, но никоя стрела не можеше да проникне през стената и да им попречи да достигнат кладенеца.
