— Какво ще правим сега? — попита ме Гутред и аз за миг се подразних. На езика ми беше да му препоръчам да се обърне за съвет към свещениците, настояли да разпънем лагера на толкова голямо и неудобно разстояние. Но устоях на изкушението и отвърнах:
— Може да му предложим условия, господарю. И ако не ги приеме, да го уморим от глад.
— Жътвата вече е прибрана — изтъкна Гутред.
— Значи ще отнеме година. Ще преградим достъпа по суша със стена. Ще му покажем, че е в капан и че нямаме намерение да мърдаме оттук. Нека усети задаващото се бедствие. Ако направим стена — ентусиазирах се от идеята, — няма нужда да държим цяла армия. И шейсет души ще са достатъчни да я охраняват.
— Шейсет? — повдигна вежди Гутред.
— Не повече — обгърнах с жест скалистото парче земя, върху което се издигаше Дънхолм. То имаше крушовидна форма, като тесният му край представляваше провлака, от който наблюдавахме укрепленията. Реката идваше от дясната ни страна, заобикаляше го и пак се появяваше отляво, като на мястото, където стояхме, разстоянието между бреговете й не надхвърляше триста крачки. Щеше да ни отнеме една седмица да изсечем дърветата, втора седмица да изкопаем ров и трета — да издигнем здрава ограда от колове. Шейсет души никога нямаше да стигнат за отбраната на триста крачки стена, но тук голяма част от провлака бе непроходима поради острите и стръмни скали, което улесняваше задачата.
— Шейсет? — изплю презрително думата Ивар, хвърляйки ми изпепеляващ поглед. — Ами кой ще ги сменя, докато спят? Кой ще носи вода, ще пасе добитъка и ще патрулира по брега на реката? Шейсет може и да удържат стената, но ще трябват поне още двеста, за да ги поддържат.
Естествено, той беше прав. А ако оставехме двеста-триста души тук, щяха да ни останат само още толкова, които нямаше как да попълнят гарнизона на Йоферуик и същевременно да се грижат за прехраната му.
— Но една стена тук — възрази Гутред — може да ни спечели Дънхолм.
— Възможно е — кимна неубедено Ивар.
— Значи просто ми трябват хора. Още хора.
Сръчках Уитнер и поех на изток, сякаш исках да огледам къде трябва да построим стената. Стражите ни наблюдаваха внимателно от високата порта на града.
— Може и да не отнеме цяла година — подвикнах на Гутред. — Ела да хвърлиш едно око.
Той приближи с коня си към мен. Никога не го бях виждал толкова унил. Досега всичко му бе идвало на тепсия — тронът, Йоферуик, покорността на Ивар. Дънхолм представляваше първият голям, костелив орех, попарил оптимизма му.
— Какво искаш да ми покажеш? — попита учуден, че съм го отвел встрани от пътеката.
Погледнах през рамо да се уверя, че Ивар и синът му няма как да ни чуят, и сетне посочих реката, сякаш обсъждах разположението й.
— Можем да превземем Дънхолм, но няма да ти помогна, ако го дадеш като награда на Ивар — казах тихо на Гутред. Той първо се наежи, а после през лицето му премина хитро изражение, сякаш се канеше да отрече, че изобщо е поемал такъв ангажимент. — Сега Ивар е слаб — продължих — и затова се преструва, че ти е приятел. Дай му сила и ще го превърнеш в свой враг.
— Каква полза има от един слаб приятел? — попита той.
— По-голяма, отколкото от силен враг.
— Ивар не иска да става крал. Защо му е да се обръща срещу мен?
— Това, което иска, е да контролира краля като кученце на каишка. Как би ти харесало да станеш негово кученце?
Гутред се взря във високите порти.
— Все някой трябва да държи Дънхолм — рече с омекнал глас.
— Тогава дай го на мен. Аз поне съм ти истински приятел. Нали не се съмняваш?
— Не, Утред, не се съмнявам. И не съм давал никакви обещания. — Той се пресегна и ме докосна по лакътя, но изражението му бе тревожно, а усмивката пресилена. Ивар ни наблюдаваше отдалеч със змийските си очи. — Можеш ли наистина да превземеш града?
— Смятам, че мога да изкарам Кяртан оттам.
— Как?
— Нека направя малко магия тази вечер — отвърнах, — а утре ти ще поговориш с него. Ще му кажеш, че остане ли вътре, ще го унищожиш. Ще го докараш до просешка тояга, като започнеш с опожаряване на фермите му и на сградите за роби в Гирум. Нека разбере, че докато се противи, не го чака нищо друго освен мизерия, огън и меч. Тогава ще му предложиш изход — да го пуснеш да отплава отвъд морето.
Не това бе желанието ми. Исках Кяртан Жестокия да се гърчи, посечен от Змийския дъх, но засега отмъщението ми не беше толкова важно, колкото изкарването му от крепостта.
— Добре, захващай се с твоята магия тогава — кимна Гутред.
— И ако стане, обещаваш ли, че няма да дадеш града на Ивар?
Той се поколеба, сетне ми протегна десница.
— Ако стане, обещавам да го дам на теб.
— Благодаря, господарю — стиснах я аз, а той ме дари със заразната си усмивка.
