Аз почуках и зачаках. Вече се канех да почукам повторно, когато в портата се открехна малко прозорче. Обясних по каква работа идвам и прозорчето се захлопна пак. Последва ново продължително чакане. Белязаното дете взе да плаче и сляпата протегна паничка за милостиня. По ръба на оградата пробяга котка, подплашвайки ято скорци. По улицата минаха две жени, натоварени с огромни наръчи дърва. Подир тях вървеше мъж, водещ крава за юлара. Той сведе глава пред мен, защото аз отново приличах на благородник. Имах кожени дрехи, а на колана ми висеше меч, макар и този меч да не бе Змийския дъх. За закопчалка на черното ми наметало служеше тежка брошка от сребро и кехлибар. Бях я свалил от един от мъртвите помощници на Свери и тя представляваше единственото ми украшение, защото нямах гривни по ръцете.
Най-сетне се чу тракане на резета и портата се отвори навътре върху кожените си панти. Дребна женица ме покани с жест да вляза и я затвори след мен. Минахме през затревен двор, където трябваше да си изстържа ботушите от полепналата мръсотия, преди да ме пуснат в църквата. Там водачката ми поспря, коленичи пред олтара и измърмори някаква молитва. После продължихме през друга врата към гола стая със стени, изплетени от пръти и измазани с кал. Единствената мебел бяха две дървени столчета. Тя ми заръча да седна на едното от тях и отвори кепенците, за да пусне вътре късното следобедно слънце. После излезе и ме остави сам.
Отново зачаках. В тръстиковия покрив шумоляха мишки. От двора изграчи гарван, а в съседното помещение дояха крава и се чуваше как струйките мляко църкат във ведрото. Друга крава с пълно виме чакаше своя ред пред прозореца. Гарванът изграчи отново, по коридора се разнесоха стъпки и в стаята влязоха три монахини. Две от тях застанаха край стената, а третата се взря в мен и започна мълчаливо да плаче.
— Хилд — казах и станах да я прегърна, но тя протегна ръка в знак да не я докосвам. Продължи да плаче, но също се и усмихваше. Сетне закри лицето си с длани и дълго остана така.
— Бог ми е простил — промълви най-сетне измежду пръстите си.
— Радвам се — отговорих.
Тя подсмръкна, покани ме да седна отново и се настани срещу мен. Известно време се гледахме мълчаливо и аз си мислех колко много ми е липсвала — не като жена, а като приятел. Исках да я притисна до себе си и тя вероятно го усети, защото изправи рамене и рече с официален тон:
— Сега съм игуменка Хилдегит.
— Бях забравил, че пълното ти име е Хилдегит.
— И съм щастлива да те видя жив и здрав. — Носеше сива власеница, също като придружителките си, които бяха по-възрастни от нея. Всички бяха препасани през кръста с конопени въжета и имаха качулки, скриващи косите им. На шията на Хилд висеше прост дървен кръст, който тя неволно докосна. — Молих се за теб — продължи.
— Явно молитвите ти са били чути — рекох неловко.
— И откраднах всичките ти пари — добави тя с намек за някогашната си дяволитост.
— Ползвай ги със здраве, не ми се свидят.
Изслушах разказа й за метоха, построен с парите от Фифхаден. Сега той приютяваше шестнайсет монахини и осем мирянки.
— Животът ни е посветен на Христа и на святата памет на Хеда — каза Хилд. — Чувал си за Хеда, нали?
— Изобщо не знам коя е.
Двете по-стари монахини, които досега ме гледаха със строго неодобрение, внезапно избухнаха в кикот.
— Хеда е бил мъж — поясни Хилд с търпелива усмивка. — Роден е в Нортумбрия и е първият епископ на Уинтансестър. Избрах го за наш покровител заради добротата и светостта му. Другата причина е, че ти също си от Нортумбрия, а с твоето неволно дарение построихме този дом в града, където блаженият Хеда е проповядвал приживе. Положихме обет да му се молим всеки ден да те закриля, а сега, след като ти се върна, ще му отправяме благодарствени молитви заради твоето спасение.
Не казах нищо, защото не знаех какво да кажа. Помня, че гласът на Хилд ми се стори напрегнат и реших, че е, защото се залъгва, че е щастлива. Но съм грешал. С времето научих, че наистина е била щастлива, а само моето присъствие й е навявало неприятни спомени. Тя се чувстваше полезна. Служеше на своя Бог, а след като умря, бе запомнена като светица. Не много отдавна един епископ ми разправяше за светлите добродетели на света Хилдегит, която била пример за християнско въздържание и благочестие, а аз се изкушавах да му разкажа как на младини съм я опъвал сред маргаритките, но се въздържах. Колкото до добродетелите й, той беше прав. Целта на метоха бе не само да дава подслон на монахини, но и да помага на нуждаещи се.
— Ние сме заети и денем, и нощем — каза Хилд. — Приемаме бедни и болни хора и ги лекуваме. Не се съмнявам, че и в момента има чакащи отвън пред портата.
— Да, има — кимнах.
— Те са нашата задача, а ние сме техни слуги. — По лицето й пробягна мимолетна усмивка. — А сега ни разкажи онова, което се молехме да чуем. Къде беше през тези години?
