— Не. — Тя знаеше, че това е игра, и искаше да види дали ще съумее да я спечели.
— Ами ако си послужа с магия и го накарам да пасе трева?
— Не можеш.
— Откъде знаеш? Бил съм на места, където дървените кончета ходят на паша всяка сутрин и вечер, а тревата расте толкова висока, че ако те не я ядат, ще стигне чак до небето.
— Лъжеш — изкиска се Етелфлед.
— Само да изрека вълшебните слова, и твоето конче ще започне да пасе.
— Моето конче! — намеси се Едуард.
— Какви вълшебни слова? — Сестра му вече бе заинтригувана.
— Остави го на тревата и ще видиш.
Момичето се обърна към мен, търсейки подкрепа, но аз само свих рамене. Рагнар беше направил много сериозна физиономия и тя реши, че няма да е зле, ако види малко магия, затова внимателно сложи играчката върху моравата.
— И сега? — погледна го изчаквателно.
— Сега трябва да затвориш очи — отвърна Рагнар, — да се завъртиш три пъти бързо около себе си и да извикаш с всички сили „Хавакар“.
— „Хавакар“?
— Ш-шт — вдигна предупредително пръст той. — Вълшебните думи не бива да се изричат напразно.
И така Етелфлед зажумя и започна да се върти на място. Докато го правеше, Рагнар посочи кончето на Едуард, който го грабна и изтича при бавачката. Докато сестра му, олюлявайки се, извика заклинанието и отвори очи, то вече беше изчезнало.
— Това беше измама! — обвини тя Рагнар.
— Но също и полезен урок — намесих се аз и приклекнах до нея, сякаш се канех да споделя някаква тайна. — Никога не вярвай на датчанин — прошепнах в ухото й.
Етелфлед се усмихна. Познаваше ме добре от дългата, влажна зима, в която тя и семейството й се криеха като бегълци из блатата на Съморсете. През онези отчаяни месеци помежду ни бе възникнала взаимна симпатия. Сега се пресегна и докосна носа ми.
— Защо е такъв крив? — попита.
— Един човек го счупи. — Всъщност това бе дело на Хака, който ме бе ударил, решавайки, че не греба достатъчно усърдно.
— Преди ми харесваше повече.
— Но така надушвам миризмите по-добре.
— А какво стана с човека, който го счупи?
— Мъртъв е.
— Хубаво. Аз пък ще се омъжвам.
— За кого?
— За Етелред от Мерсия — заяви гордо тя, сетне леко се нацупи, защото не показах достатъчен възторг.
— За братовчед ми? — попитах, мъчейки се да изглеждам доволен.
— Значи Етелред ти е братовчед?
— О, да.
— Щом стана негова жена, ще отида да живея в Мерсия. Ти ходил ли си там?
— Разбира се.
— И хубаво ли е?
— На теб ще ти хареса — уверих я, макар да се съмнявах, че ще е така. Не и в компанията на глупавия ми, надут роднина.
— Етелред бърка ли си в носа? — смени темата тя.
— Доколкото знам, не.
— Едуард пък си бърка. И после си яде сополите. Отврат! — Тя се наведе, целуна ме импулсивно по бузата и изпърха при бавачката си.
— Хубаво момиче — каза Рагнар.
— Язък за хубостта му, щом ще се жени за празноглавия ми братовчед.
— Какво представлява той?
— Едно малко говно, което доведе шепа бойци при Етандун. И все пак достатъчно, за да си спечели благоволението на Алфред. Цялата идея е, че след смъртта на баща си той ще стане владетел на Мерсия, а чрез този брак Алфред се надява да присъедини земите му към Уесекс.
— В Мерсия има прекалено много датчани — възрази Рагнар. — Саксонците никога вече няма да управляват там.
— Алфред нямаше да задомява дъщеря си там, ако не смяташе, че ще извлече полза.
— За да печелиш неща, е нужна смелост. Не става само с писане, трябва да поемаш и рискове. Алфред е твърде предпазлив.
— Наистина ли смяташ така? — усмихнах се накриво.
— Разбира се — тръсна презрително глава той.
— Невинаги — започнах, но млъкнах, защото не знаех дали трябва да изричам гласно мисълта си.
— Е, какво? — подкани ме Рагнар, долавяйки, че крия нещо.
Още се колебаех, но накрая реших, че една стара история няма с какво толкова да навреди.
— Помниш ли онази зимна вечер в Сипанхам? Когато Гутрум беше там и всички вярвахте, че Уесекс е паднал, а ти и аз пихме в църквата?
— Разбира се, че я помня.
Ставаше въпрос за зимата, през която Гутрум нахлу в Уесекс и вече изглеждаше, че е спечелил войната. Западносаксонската армия бе разпръсната. Някои танове избягаха в чужбина, други сключиха сепаративен мир с Гутрум, а Алфред бе принуден да се крие из блатата на Съморсете. Но макар и победен, той не бе прекършен. По своя собствена инициатива се дегизира като арфист и тайно влезе в Сипанхам да шпионира датчаните. Това едва не завърши фатално, защото му липсваха шпионски умения, но аз го спасих, а също открих и Рагнар в кралската църква.
— А помниш ли — продължих, — че водех със себе си слуга, който седна в дъното на църквата с качулка на главата, а аз му наредих да мълчи?
Рагнар смръщи чело, напрягайки паметта си.
— Да, вярно, че беше така.
— Е, това не беше никакъв слуга, а Алфред.
Рагнар се вторачи в мен. Събитията се подреждаха в главата му и той си даваше сметка, че съм го измамил. Че ако само е знаел кой е придружителят ми, е могъл с един удар да спечели цял Уесекс за датчаните. За миг реших, че ще ми се разсърди, и съжалих, задето не съм си държал езика зад зъбите, но той се разсмя.
— Наистина ли е бил Алфред?
— Да.
— В лагера на Гутрум?
