И аз разказах почти всичко. Премълчах подробностите за робството, споменавайки само, че съм бил окован и не съм можел да избягам. Описах пътешествията, непознатите места, хората, които бях видял. Земята от огън и лед, огромните китове, кръстосващи безкрайното море, дългата река, лъкатушеща през обраслите с брези мочурища, и вечния сняг. Завърших с това колко съм щастлив отново да бъда свободен и й благодарих, задето ме е направила такъв.
Щом млъкнах, в стаята се възцари тишина, нарушавана само от продължаващото църкане на млякото зад стената. Едно врабче кацна на перваза, почисти с клюн перушината си и отлетя. Хилд ме гледаше така, сякаш преценяваше истинността на историята ми.
— Много лошо ли беше? — попита накрая.
— Да — свих рамене след кратко колебание.
— Но сега отново си лорд Утред, а у мен има твои вещи — рече по-ведро тя и направи знак на една от монахините, която излезе от стаята. — Запазила съм ти всичко.
— Всичко? — повдигнах вежди.
— Е, без коня. Него не успях да доведа. Как му беше името, Уитнер?
— Точно така.
— Боя се, че го откраднаха.
— Кой?
— Ърл Ивар.
Не успях да отговоря, защото монахинята се появи отново, пъшкайки под товара от оръжие и доспехи. Тук бяха тежката ми ризница от кожа и железни брънки, шлемът, гривните за ръце, а също Жилещата оса и Змийския дъх. Тя стовари всичко това в нозете ми, а аз се наведох и с просълзени очи докоснах верния си меч.
— Ризницата беше повредена — каза Хилд, — затова я дадохме на един от кралските оръжейници да я поправи.
— Благодаря ти.
— Надявам се, че сега няма да тръгнеш да отмъщаваш на Гутред.
— Той ме направи роб — отвърнах остро. Още не откъсвах ръка от Змийския дъх. През последните две години бях имал толкова мигове на отчаяние, в които мислех, че никога вече няма да държа меч, а ето че сега той беше тук. Пръстите ми бавно се сключиха около дръжката му.
— Гутред стори онова, което считаше най-добро за кралството си. При това е християнин.
— Той ме направи роб — повторих.
— И ти трябва да му простиш — каза строго тя, — както аз простих на хората, осквернили плътта ми, и както Бог прости на мен. Аз бях грешница. Голяма грешница, но с неговата милост се спасих. Затова закълни ми се, че няма да сториш зло на Гутред.
— Няма да полагам никакви клетви — поклатих глава.
— Ти не си зъл по душа — настоя Хилд. — Знам го от отношението ти към мен. Затова пощади Гутред. Той е добър човек.
— Ще го запомня, в случай че го срещна — отвърнах уклончиво.
— Запомни също, че той съжаляваше за постъпката си, но считаше, че няма друг изход, ако иска да запази кралството си. А също така е дарявал пари за нашия метох. Ние постоянно се нуждаем от средства, защото потокът от бедни и болни не спира.
Усмихнах се, после станах и свалих колана с меча, взет от мъртвия войник на Свен при Гирум. Разкопчах сребърната брошка и хвърлих оръжието, наметалото и нея на пода.
— Можеш да продадеш тези неща — казах, надявайки старата си ризница. Тя ми се стори невероятно тежка, защото цяла вечност не бях носил доспехи. Също ми беше и голяма, защото бях отслабнал през годините, прекарани в опъване на веслото. Препасах своите мечове и взех шлема с вълчата глава. Сложих гривните на ръцете си и застанах пред Хилд отново като някогашния Утред, сияйния воин и благородник. — Ще ти се закълна в едно, игуменке Хилдегит. И то е, че ще подкрепям този дом. Вие винаги ще разполагате с моите пари и моята закрила.
Тя се усмихна на думите ми, сетне бръкна в кесията, висяща на пояса й, и извади отвътре малко сребърно разпятие.
— А това е моят подарък за теб. Ще се моля да го тачиш така, както го тача аз, и един ден да прозреш урока му. Нашият Спасител е умрял на кръста, за да изкупи греховете, които вършим. И не се съмнявам, че част от болката, която е изпитал при смъртта си, е била заради твоите грехове, лорд Утред.
Поех разпятието и пръстите ни леко се докоснаха, след което тя отдръпна ръка. Все пак се изчерви и ме погледна през полупритворени клепачи. За миг зърнах старата Хилд — красивата, крехка Хилд, но тя бързо се окопити и се помъчи да изглежда строга.
— Е, сега можеш да вървиш при Гизела.
Не бях споменавал за Гизела и сега се престорих, че името не означава нищо за мен.
— Тя навярно вече се е задомила — махнах безгрижно. — Ако изобщо е жива.
— Беше жива, когато напусках Нортумбрия, макар че оттогава измина година и половина. Така и не прости на брат си и аз прекарвах часове наред да я утешавам. Беше изпълнена с мъка и гняв. Момиче с характер, не ще и дума.
— И тъкмо на възраст за женене — вметнах.
— Тя се зарече, че ще те чака — усмихна се меко Хилд, пораждайки в гърдите ми буря от надежда и терзания. Гизела бе населявала трескавите ми робски сънища като далечен и недостижим блян. — А сега ще трябва да ни извиниш — додаде рязко тя, като отстъпи назад. — Имаме молитви за казване и болни за изцеляване.
