Така срещата ни приключи и аз се озовах отново на калната улица. Просяците бяха поканени вътре и се изнизаха плахо покрай мен, защото аз изглеждах страховит със своята ризница и два меча. Стоях облегнат на дъсчения стобор и не можех да избия Гизела от главата си. Може би тя наистина ме чакаше, макар че се съмнявах, защото бе твърде ценна като разменна монета. Във всички случаи при първа възможност щях да потегля на север, за да я търся. Стиснах сребърното разпятие, докато ръбовете му не се впиха болезнено в дланта ми през мазолите, оставени от греблата на Свери. Извадих Змийския дъх от ножницата му и видях, че Хилд се е грижила добре за него. Дългото острие лъщеше от тънкия слой мазнина, предпазващ го от ръждата. Вдигнах го до устните си и го целунах.
— Трябва да си отмъстим — му казах. — Имаш хора за убиване.
И наистина беше така.
На следващия ден намерих оръжейник и той ми каза, че е зает за много дни напред и няма да може да ми свърши работа, а аз му казах, че ще я свърши още същия ден или никога повече няма да работи. Накрая стигнахме до споразумение и то беше да я свърши същия ден.
Змийския дъх е удивително оръжие. Дело е на Еалдулф ковача от Нортумбрия и острието му е ненадминато — едновременно яко и гъвкаво. При изработката му аз исках простата желязна дръжка да бъде украсена със сребро или позлатен бронз, но Еалдулф отказа.
— Това е инструмент — ми рече. — Просто инструмент, предназначен да направи работата ти по-лека.
Чирените на дръжката бяха от ясеново дърво и с годините се бяха излъскали от употреба, което е опасно, защото оръжието може да се изплъзне от ръката ти, особено ако е изцапано с кръв. Затова казах на оръжейника, че искам да занити отстрани на дръжката нови чирени, а в разширението накрая да вгради сребърното кръстче на Хилд.
— Ще стане, милорд.
— Днес.
— Ще опитам, милорд — рече плахо той.
— И ще се справиш, при това добре. — Извадих Змийския дъх и шарката му просветна на светлината на огнището в сумрачната стая. Той бе изработен от три прави и четири усукани пръта желязо — нагряван и кован, нагряван и кован, докато седемте пръта не се бяха слели в едно лъскаво острие, покрито с призрачен, виещ се мотив — оттам идваше и името му.
— Майсторска направа — възхити се мъжът.
— Да — погладих доволно оръжието. — С него убих Уба Лотброксон край морето, а днес ти ще имаш честта да го ремонтираш.
— Да, милорд. — В гласа му вече имаше уплаха. Положих меча и ножницата върху омазания със сажди тезгях, а до тях поставих кръстчето и една сребърна монета. Вече не бях богат, но не бях и беден, а с помощта на Змийския дъх и Жилещата оса скоро пак щях да натрупам пари.
Беше прекрасен есенен ден. Слънцето грееше, карайки прясното дърво на новостроящата се църква на Алфред да блести като златно. Рагнар и аз чакахме краля, седнали върху окосената морава на двора, когато покрай нас мина монах, понесъл купчина пергаментови свитъци.
— Всичко било записано там — рече Рагнар. — Всичко! Ти можеш ли да четеш?
— Мога да чета и да пиша.
Той остана впечатлен.
— И има ли някаква полза?
— Поне за мен досега не е имало — признах. — Но християните записват религията си за разлика от нас. Имат свещена книга.
— Защо им е да го правят? — удиви се той.
— Не знам. Просто са такива. Естествено, записват също и законите си. Алфред обожава да измисля нови закони и всички те трябва да бъдат на хартия.
— Ако човек не може да запомни законите, значи са прекалено много — поклати глава Рагнар.
Прекъсна ни шум от детинска свада — по-точно сърдитите писъци на малко момче и подигравателният смях на момиче. Миг по-късно момичето се появи иззад ъгъла. Изглеждаше десетинагодишно, със златиста коса, понесло дървено конче, което явно бе собственост на брат й. Тя подскачаше из тревата, размахвайки кончето като трофей. Беше слаба, пъргава и изглеждаше напълно щастлива за разлика от момчето, което бе три или четири години по-малко от нея. Щом се озова пред нас, тя спря като закована и очите й се разшириха от изненада. Преследвачът й я застигна, но бе твърде впечатлен от мен и Рагнар, за да се опита да си вземе играчката. Подир тях се появи и бавачката им, зачервена и запъхтяна, и взе да ги вика по име:
— Едуард! Етелфлед!
— Това си ти! — възкликна възторжено Етелфлед, след като ме позна.
— Да, аз съм — отвърнах и се изправих, защото Етелфлед бе кралска дъщеря, а Едуард — принцът престолонаследник, който вероятно щеше да управлява Уесекс след смъртта на своя баща Алфред.
— Къде се беше дянал? — попита тя така, сякаш ме бе нямало седмица или две.
— Пътувах из земите на великаните. Там, където огънят тече като вода, планините са направени от лед, а сестрите не ядосват малките си братчета.
— Ама никога ли? — ухили се тя.
— Искам си кончето — настоя Едуард и опита да го грабне, но тя го дръпна извън обсега му.
— При жените — посъветва го Рагнар — лукавството винаги действа по-добре от силата.
— Лукавство? — смръщи се Едуард, явно чувайки за пръв път думата.
Рагнар се обърна към Етелфлед.
— Кончето гладно ли е?
