— Разбира се! — възкликнах ентусиазирано, защото бях обсебен от мисълта за Гизела, а тя се намираше именно в Йоферуик.
— Но за да няма недоразумения, моят посланик е не друг, а отец Беока и вие ще се подчинявате на заповедите му. Ясно?
Съгласих се с готовност, макар че всъщност не бях длъжен да приемам нареждания от Алфред. Не бях уесекски поданик, нито му дължах преданост. Интересът ми съвпадаше с неговата воля, затова загърбих обстоятелството, че не съм му давал обет. Но той сам отвори дума за него.
— Искам и тримата да се върнете до Коледа и да ми докладвате за посланичеството си. А ти — обърна се към мен — ще положиш клетва за вярност, иначе няма да те пусна никъде.
— Искате клетвата ми?
— Настоявам за нея, лорд Утред.
Аз се поколебах. Не исках да ставам отново човек на Алфред, но усещах, че зад това тъй наречено посланичество се крие нещо много повече. Ако той искаше да посъветва Гутред, защо не го стореше с обикновено писмо? Или не изпратеше половин дузина духовници да му проглушат ушите? Вместо това той се обръщаше към Стеапа и мен, които бяхме годни само за едно — да се бием. Колкото до Беока, макар и несъмнено добър по душа, той едва ли бе най-представителният посланик. Не, тук намирисваше на нещо друго — на желание за упражняване на насилие, което беше обнадеждаващо. Мълчанието ми се проточи и Алфред попита раздразнено:
— Трябва ли да ти напомням, че положих значителни усилия да те освободя от робство?
— Защо го направихте, господарю? — попитах.
Беока взе да мърмори, гневен, задето не се подчинявам незабавно на желанието на краля. Самият Алфред също изглеждаше засегнат, но после явно реши, че въпросът ми заслужава отговор и махна с ръка на отчето да мълчи.
— Игуменка Хилдегит ме убеди — рече накрая, чоплейки с нокът зеленикавия восък от писмото на Гутред. Продължих да чакам, уверен, че само молбите на Хилд надали са били достатъчни. — И освен това — сви неловко рамене той — прецених, че не съм ти се отплатил достатъчно за геройството при Етелингег.
Това не звучеше точно като извинение, но поне бе признание, че имението Фифхаден е доста мизерна награда за службата ми.
— В такъв случай ще имате моята клетва — сведох глава. Не ми се щеше да му я давам, но какъв избор имах? Така се решават съдбите ни. От години се лашках между любовта към датчаните и верността към саксонците, а ето че тук, край отмерващите времето свещи, се вричах на един крал, когото ненавиждах. — Но мога ли да попитам защо Гутред се нуждае от съвет?
— Защото не се разбира с Ивар Иварсон, който би желал да види на трона на Нортумбрия друг, по-послушен човек.
— Или пък сам да го заеме? — предположих.
— Не смятам, че Ивар се блазни от тежкото бреме на короната. Той иска пари, власт и войници, но предпочита друг да налага закони на саксонците и да събира данъците от тях. И по-скоро би избрал саксонец за целта.
В това имаше смисъл. Датчаните открай време управляваха по този начин покорените от тях земи.
— А защо не харесва Гутред?
— Защото се опитва да прилага закона еднакво за саксонци и датчани.
— А нима не бива да е така? — попитах, спомняйки си желанието на Гутред да бъде справедлив и обичан крал.
— Глупаво е десятъкът за църквата да се иска наравно от християни и езичници.
Офа, дресьорът на кучетата, действително бе споменал за този данък, представляващ една десета от всичко, което човек произведе или отгледа. Бях съгласен, че датчаните никога няма да го приемат, но не се сдържах да подразня Алфред.
— Мислех, че тъкмо вие бихте одобрили, господарю.
— Одобрявам данъците, да — рече уморено той. — Но те трябва да се дават охотно.
—
— „Бог обича онзи, който дава на драго сърце“ — преведе латинските думи Алфред. — Но когато населението е смесено, с нищо не насърчаваш единството, обиждайки по-силната му част. Гутред трябва да бъде езичник с езичниците и християнин с християните. Това е и съветът, който му дадох.
— Ако датчаните се разбунтуват, той разполага ли с достатъчно войска да ги усмири? — попитах.
— Разполага със саксонския фирд5, или с онова, което е останало от него. А също и с малко покръстени датчани. По моя преценка може да събере към шестстотин души под знамената, но надали и половината от тях ще са годни в битка.
— А колко има Ивар?
— Близо хиляда. А ако и Кяртан реши да го подкрепи, ще станат много повече.
— Кяртан не напуска Дънхолм — отбелязах.
— Няма нужда да го напуска, а само да изпрати двеста души в помощ на Ивар. А доколкото чувам, Кяртан имал зъб на Гутред.
— Това е, защото Гутред навремето опика сина му.
— Какво е направил? — вторачи се в мен кралят.
— Накваси цялата му коса с пикня. Аз бях свидетел.
— Мили Боже — въздъхна Алфред, явно окончателно убеден, че всички северно от река Хъмбър са пълни варвари.
— И какво трябва да направи Гутред сега? — попитах. — Да унищожи Ивар и Кяртан?
— Това си е негова работа.
