Същия следобед посетихме Хилд и аз дарих на метоха й трийсет шилинга — почти всички пари, с които разполагах. С Рагнар хранехме безгрижна увереност, че неговите хора ще донесат от Ютландия съкровището на Свери, което ще си поделим. Хилд се трогна от постъпката ми, а също от вида на своето кръстче, вградено в дръжката на Змийския дъх.
— Отсега нататък трябва да използваш мъдро това оръжие — ми каза.
— Аз винаги го използвам мъдро.
— Щом си впрегнал в него Божията сила, то не бива да върши зли дела.
Не знаех доколко ще спазя заръката, но във всички случаи се радвах да видя Хилд. Алфред пък й бе дарил малко прах от гробницата на свети Хеда. Според нея, забъркан с прясна извара, той изцеляваше всякакви болежки. Ефектът му бе надеждно изпробван върху просяците, ползващи се от милосърдието й.
— Ако някога пострадаш в битка — ми каза, — трябва да дойдеш тук, за да намажем раните ти.
Зърнах я отново на следващия ден, когато всички бяхме поканени за освещаването на църквата, в която щеше да се състои и годежът на Етелфлед. Хилд заедно с останалите монахини на Уинтансестър бяха в страничния проход срещу олтара, докато Рагнар, Брида и аз закъсняхме и трябваше да стоим в дъното край вратата. Аз се извисявах над повечето присъстващи, но все пак не видях много от церемонията, която се проточи до безкрайност. Двама епископи казаха молитви, свещениците ръсеха със светена вода, а хорът от монаси пееше. После архиепископът на Контварабург изнесе дълга проповед, в която по някаква причина не спомена и дума за новата църква, нито за годежа, затова път сурово заклейми духовенството на Уесекс, че носи къси туники вместо дълги раса. Тази скотска практика, гърмеше Негово Преосвещенство от амвона, трябвало незабавно да бъде прекратена под страх от отлъчване. Един свещеник до нас носеше тъкмо такава туника и през цялото време приклякаше да я скрие, от което заприличваше на джудже в рокличка. Монасите пяха отново, а после моят братовчед, надут като пуяк, излезе и застана край олтара. Етелфлед бе доведена при него от баща си. Архиепископът мърмори нещо над тях, ръси ги със светена вода, докато накрая щастливо сгодената двойка не бе представена пред паството. Всички ние чинно аплодирахме.
Етелфлед бе отведена обратно в двореца, а мъжете в църквата се надпреварваха да поздравяват годеника. Той беше на двайсет — с единайсет години по-възрастен от нея, нисък, червенокос и твърдо убеден в собствената си значимост. А тя се дължеше единствено на факта, че баща му бе най-силният тан в Южна Мерсия — районът, най-слабо засегнат от датското нашествие, което означаваше, че един ден Етелред трябваше да стане предводител на свободните мерсийски саксонци. Иначе казано, той можеше да поднесе на Алфред голяма част от Мерсия на тепсия, което бе и причината да бъде одобрен за негов зет. Докато си проправяше път сред приветстващите го уесекски лордове, той ме забеляза и спря изненадано.
— Чух, че си бил в плен някъде на север?
— Бях.
— Но ето че сега си отново тук. И си тъкмо човекът, който ми трябва. — Той се усмихна широко, уверен, че съм във възторг от отделеното ми внимание. Явно вярваше, че всички му завиждат и умират от желание да спечелят приятелството му. — Кралят ми повери командването на своята гвардия.
— Алфред? Наистина? — попитах, искрено учуден.
— Поне докато не поема задълженията на баща си.
— Баща ти е в добро здраве, предполагам?
— Напротив, напоследък е болнав — отвърна ведро Етелред, — така че не се знае още колко ще остана начело на гвардията. Но ще ми бъдеш много полезен, ако се съгласиш да служиш при мен.
— По-скоро бих ринал тор. Помниш ли това момиче? — посочих Брида. — Ти се опита да я изнасилиш преди десет години.
Той почервеня като домат и се отдалечи, без да каже нищо. Брида се изкиска зад гърба му, а после млъкна и леко се поклони, защото покрай нас премина Елсуит, жената на Алфред. Тя ни игнорира, защото не харесваше нито Брида, нито мен, затова пък най-близката й придворна дама, Еанфлед, се усмихна, а аз й пратих въздушна целувка.
— Виждате ли я — посочих я на спътниците си, — навремето беше кръчмарска курва, а сега върти придворното домакинство.
— Браво на нея — рече Брида.
— Алфред знае ли с какво се е занимавала? — попита Рагнар.
— Да, но се преструва, че е забравил.
Алфред мина последен, като едва забележимо ми кимна. Изглеждаше болнав, но в това нямаше нищо необичайно. Докато чакахме тълпата край изхода да се разреди, Беока притича до мен.
— Кралят иска да те види след обедната молитва — каза. — И теб също, лорд Рагнар. Аз ще ви отведа при него.
— Добре, можеш да ни откриеш в „Двата жерава“ — отвърнах.
— Не разбирам защо толкова ви харесва да киснете в тази кръчма.
— Защото е също и бардак, отче. Ако някой път се отбиеш, не забравяй да туриш резка върху гредите в знак, че си уважил някоя от дамите. Аз бих ти препоръчал Етел. Има само една ръка, но върши с нея същински чудеса.
