Брат й от своя страна пропусна зрелището. Беше уплашен от мен, за което не го винях, а още повече от опръскания в кръв Рагнар, затова благоразумно се оттегли към селището. Отец Беока междувременно успя да открие част от свещениците на Гутред и да поговори с тях. Сега се зададе, куцукайки, с думите:
— Решено е представянето пред краля да се състои в църквата. — В този миг забеляза двете разфасовани тела, чиито глави се въргаляха отстрани. — Мили Боже, кой стори това?
— Рагнар.
Отчето се прекръсти.
— Както вече казах, срещата е в църквата. И се постарай да избършеш тази кръв от ризницата си, Утред. Все пак сме посланици!
Обърнах лице на запад и видях шепа бегълци да се отдалечават по посока на хълмовете. Без съмнение щяха да прекосят реката нагоре по течението и да се присъединят към другарите си на отсрещния бряг. А после всички заедно да се приберат в Дънхолм, за да отнесат на Кяртан вестта за своя разгром. Щом чуеше за знамето с орлово крило, той щеше да разбере, че Рагнар се е завърнал от Уесекс.
И може би, въпреки че се намираше върху непристъпната си скала, скрит зад високите стени, в сърцето му щеше да се прокрадне страх.
Препуснах към църквата, като поведох със себе си и Гизела. Беока се заклатушка подире ми, но беше твърде бавен.
— Почакай! — извика. — Не отивай без мен!
Но аз нямах намерение да го чакам. Вместо това пришпорих коня и го оставих далеч назад.
В църквата цареше сумрак. Единствената светлина идваше от малкия прозорец над вратата и от няколко мъждиви лоени свещи, запалени на олтара. Там, върху грубо скована маса, покрита с черен плат, лежаха ковчегът на свети Кътбърт и другите две сандъчета с реликви. Гутред седеше отпред на трикрако столче за доене, а край него стояха прави двама мъже и една жена. Мъжете бяха абат Едред и отец Хротуерд. Жената бе млада, с миловидно кръгло лице и доста бременна. По-късно научих, че е Осбурх, саксонската кралица на Гутред. Тя отмести поглед от мен към съпруга си, явно очаквайки го да заговори, но той мълчеше. Край лявата стена на църквата се бяха скупчили двайсетина войници, а край дясната — още повече духовници. Двете групи се разправяха за нещо, но с влизането ми притихнаха.
С Гизела минахме по прохода, хванати под ръка, докато не се озовахме пред Гутред, който не смееше да вдигне очи. Един или два пъти отвори уста, но думите му не идваха. Тогава погледна крадешком покрай мен, сякаш се надяваше през вратата да влезе някой не чак толкова страшен.
— Ще се оженя за сестра ти — казах.
Пак мълчание. Един монах понечи да протестира, но бързо бе дръпнат назад от свой другар. Реших, че днес съдбата явно е решила да ме поглези, защото това бяха Джанбърт и Айда — двойката, уредила изпращането ми в робство. Тогава от дъното на църквата все пак се надигна глас:
— Лейди Гизела вече е омъжена.
Гласът принадлежеше на възрастен мъж, пълен и сивокос. Беше облечен в къса кафява туника, със сребърна верижка на врата и вирна предизвикателно глава, щом закрачих към него.
— Ти си Ейдън — казах. От четиринайсет години не бях стъпвал в Бебанбург, но без усилие го познах. Навремето бе един от прислужниците на баща ми, натоварен със задачата да не допуска нежелани гости в залата за пиршества, но напереният му вид издаваше, че оттогава се е издигнал в длъжност. — Какъв си сега, Ейдън? — подрънках верижката му с ръка.
— Иконом на господаря на Бебанбург — рече намусено той. Явно не ме познаваше и нищо чудно — за последно ме бе виждал като деветгодишно дете.
— Значи това те прави мой иконом — отбелязах.
— Твой? — попита мъжът, но сетне си даде сметка какво означават думите ми и отстъпи крачка назад, присъединявайки се към двама по-млади войници. Жестът бе неволен, причинен по-скоро от учудване, отколкото от уплаха, защото Ейдън не беше страхливец. Сега бързо се окопити и отново ме погледна предизвикателно.
— Лейди Гизела е омъжена.
— Омъжена ли си? — обърнах се аз към нея.
— Не — отвърна тя.
— Чу ли? — казах. — Дамата не е омъжена.
Гутред прочисти гърло да заговори, но размисли, защото тъкмо тогава Рагнар и хората му започнаха да влизат в църквата.
— Тя си има съпруг и той е лорд Елфрик — обади се някой измежду духовниците. Обърнах се и видях, че е брат Джанбърт.
— Елфрик? — престорих се, че за първи път чувам новината. — Това родено от курва краставо псе?
Ейдън сръчка в ребрата единия от войниците до себе си и онзи вдигна меча. Другарят му стори същото. Аз им се усмихнах и много бавно изтеглих Змийския дъх от ножницата.
— Това е Божи дом! — възропта абат Едред. — Приберете оръжията!
Никой от нас не го послуша. Двамата обаче не направиха опит да ме нападнат, защото знаеха репутацията ми, а и острието на Змийския дъх още лепнеше от кръвта на хората на Кяртан.
— Утред! — появи се откъм входа Беока, разбутвайки присъстващите, за да стигне до мен. — Какво правиш, Утред!
