— Не се притеснявай, отче, имам малко работа. Помниш ли Ейдън? — Беока едва сега забеляза сивокосия, когото познаваше добре от годините в Бебанбург, и спря объркано. — Нашият приятел Ейдън иска да се бия с тези две момчета, но преди да му доставя удоволствието, искам да чуя как Гизела изведнъж е станала съпруга на мъж, когото никога не е виждала.
Ейдън хвърли поглед към Гутред, очаквайки помощ от него, но такава не идваше, така че се наложи да се оправя сам.
— Аз я отведох в църквата вместо лорд Елфрик, така че пред очите на Бога е омъжена — рече накрая.
— А спа ли с нея? — попитах, предизвиквайки възмутен шепот сред духовенството.
— Разбира се, че не.
— Ако още е девствена, значи не е женена. Една кобила не е обяздена, докато някой не я възседне. Възсядали ли са те досега? — попитах Гизела.
— Още не — отвърна тя.
— Омъжена е — настоя Ейдън.
— Стоял си до нея пред олтара вместо чичо ми и наричаш това сватба?
— Прав е — намеси се тихо Беока.
— Значи сега, ако те убия — продължих, без да обръщам внимание на отчето, — тя ще стане вдовица?
Ейдън блъсна единия от войниците си към мен и онзи глупец взе, че ме нападна. Замахнах веднъж със Змийския дъх, рязко и силно, и оръжието му издрънча встрани, а моето острие опря в корема му.
— Искаш ли да си видиш червата пръснати по пода? — попитах го ласкаво, сетне надигнах гордо глас: — Аз съм Утред, господар на Бебанбург. Аз съм мъжът, убил Уба Лотброксон край морето. Погубил съм повече хора, отколкото мога да преброя. Но нека това не те спира. Искаш да се хвалиш, че си ми пролял кръвта? Онази крастава жаба Елфрик ще се радва, ако го сториш. Ще те възнагради богато. Така че давай, опитай — ръгнах го с върха на меча. Но той не стори нищо подобно. Вместо това отстъпи със залитане назад, както и другарят му. И нищо чудно, защото Рагнар и Стеапа се бяха присъединили към мен, а зад гърбовете им напираха цяла тълпа датчани в бойни доспехи, с брадви и мечове в ръце.
— Сега можеш да отпълзиш обратно при чичо ми — казах на Ейдън — и да му предадеш, че е загубил невестата си.
— Утред! — успя най-сетне да продума Гутред, но аз го игнорирах и отидох в другия край на храма, при скупчилите се свещеници и монаси. Гизела ме съпроводи, взе така уловила ме за ръка. Подадох й Змийския дъх и се изправих пред Джанбърт.
— Още ли смяташ, че тази жена е омъжена?
— Разбира се — изгледа ме дръзко той. — Цената бе платена, а брачният съюз — осветен.
— Цена? — погледнах към Гизела. — Колко са ти платили?
— Ние платихме на тях. Дадохме им хиляда шилинга и ръката на свети Осуалд.
— Ръката на свети Осуалд? — едва не се изсмях.
— Абат Едред я намери — поясни сухо тя.
— Най-вероятно я е изровил от сиромашкото гробище — предположих.
— Всичко бе сторено според мирските и църковните закони — настръхна брат Джанбърт. — Бракът е валиден.
Имаше нещо в тясното му, надменно лице, което ме дразнеше, затова се пресегнах и го улових за косата около остриганото теме. Той опита да се съпротивлява, но беше твърде слаб. Дръпнах главата му напред и надолу и я пресрещнах с набедреника над дясното си коляно. Сетне го изправих и попитах:
— Омъжена ли е?
— Да — каза той с удебелен от кръвта в устата му глас.
Повторих движението и този път усетих как зъбите му се чупят.
— Омъжена ли е? — Отговор не последва и аз потретих, като този път носът му изпращя в бронираното ми коляно. — Зададох ти въпрос.
— Омъжена е — настоя Джанбърт. Целият се тресеше от болка и безсилен гняв, а духовниците наоколо протестираха, но аз бях изгубен в сляпата си ярост. Той бе послушната маша на моя чичо, договорил с Гутред изпращането ми в робство. Заради неговите козни едва не бях загинал в мъки и унижения, прикован зад веслата на Свери. Споменът за тях забули съзнанието ми в алена мъгла и аз отново придърпах главата на монаха, но този път не го ударих, а извадих своя къс меч, Жилещата оса, и му прерязах гърлото. С едно движение. Докато острието напускаше ножницата, за миг зърнах разширените му, невярващи очи и — да си призная — сам наполовина не вярвах какво върша. Но все пак го извърших. Наточената стомана опря в сухожилията и хрущялите, мина през тях и кръвта пръсна по ризницата ми. Джанбърт се срина на пода, като приритваше и пускаше мехури. Останалите духовници запищяха като жени. Бяха достатъчно ужасени и докато обезобразявах лицето на Джанбърт, но никой не бе очаквал да стигна чак дотук. Дори аз самият останах изненадан докъде ме е тласнал гневът, но не изпитвах съжаление, нито разглеждах постъпката си като убийство, а като сладко и заслужено отмъщение. Всеки напън зад веслото, всеки удар, получен от хората на Свери, бяха вкарани в него. Отместих взор от агонизиращия Джанбърт към вечния му спътник, брат Айда.
— Омъжена ли е тази жена? — попитах.
— Според църковния закон… — започна онзи, но после спря, загледа острието на Жилещата оса и заекна: — Не е омъжена, докато бракът не е консумиран.
— Ти смяташ ли се за омъжена? — попитах Гизела.
— Ни най-малко.
