Наведох се и избърсах оръжието в полите на расото на Джанбърт. Той вече лежеше неподвижен, със застинали в изненада очи. Един от свещениците събра кураж и коленичи да се помоли над него, но останалите стояха като овче стадо, подплашено от вълк. Беока отваряше и затваряше уста, без да произнесе нито звук. Прибрах Жилещата оса, взех Змийския дъх от Гизела и заедно се упътихме към брат й. Гутред се бе вторачил в трупа на монаха и в кръвта, оплискала пода и роклята на сестра му. Вероятно реши, че се каня да сторя същото и с него, защото преглътна конвулсивно, но аз спрях и посочих към Рагнар.
— Това е ърл Рагнар — казах — и той е дошъл да се бие за теб. Не че заслужаваш помощта му. Ако зависеше от мен, щях да те окова и да те пратя пак да чистиш нощното гърне на крал Еохайд.
— Говориш с богопомазания! — изпротестира отец Хротуерд. — Покажи уважение!
— Впрочем и теб никога не съм те харесвал — вдигнах към него Жилещата оса.
Беока, ужасен от поведението ми, ме избута встрани и се поклони пред Гутред. Беше пребледнял като восък след убийството на монаха, но дори и то не можеше да го отвлече от славната задача да бъде уесекски посланик.
— Нося поздрави от Алфред, краля на Уесекс…
— По-късно, отче — прекъснах го аз.
— Нося християнски поздрави — настоя упорито той, но сетне изписка, защото го дръпнах назад. Някои от духовниците си закриха очите с ръце, явно смятайки, че ще заколя и него.
— По-късно, ти казах — пуснах го и се обърнах към Гутред. — Е, какво ще правиш сега?
— Да правя? — примигна той.
— Да, обсадата вече я няма, така че си свободен. Какви са плановете ти?
— Нашите планове са да те накажем! — обади се вместо него Хротуерд и като ме посочи с пръст, взе да бълва необуздани заплахи, че съм грешник, езичник, убиец на член от светото братство и че Гутред няма да избегне Божието възмездие, ако ме остави да си тръгна безнаказано. Кралица Осбурх се взираше ужасено в обезумелия, разчорлен монах, който пръскаше слюнки и не спираше да крещи:
— Единствената надежда за Халиверфолкланд е съюзът с Елфрик от Бебанбург. Изпратете му невестата и убийте тоя безбожник!
Гизела стоеше до мен и стискаше ръката ми. Аз не казвах нищо.
Абат Едред, който сега изглеждаше също толкова стар и сбръчкан, колкото блажения Кътбърт, се опита да въдвори ред в храма. Вдигна ръце, докато наоколо не настъпи тишина, и благодари на Рагнар за разправата с хората на Кяртан.
— Това, което трябва да направим — обърна се после към Гутред, — е да отнесем светеца на север. В Бебанбург.
— Първо да накажем убиеца! — не мирясваше Хротуерд, сочейки ме с дървено разпятие.
— Нищо не е по-ценно за нас от неговите мощи — игнорира го Едред, — затова трябва да осигурим безопасността им. Предлагам да потеглим още утре сутрин.
Ейдън, икономът на Елфрик, поиска разрешение да говори. След като получи думата, каза, че е дошъл да вземе булката на господаря си с добра воля и на собствен риск. Че моето държание е било обидно, но е склонен да го забрави, ако Гутред осигури пристигането на Гизела и свети Кътбърт в Бебанбург.
Гутред се двоумеше.
— Ако тръгнем натам, Кяртан ще ни попречи — каза.
Едред обаче бе подготвен за възражението.
— Не и ако ърл Рагнар ни придружи, господарю. Църквата ще му се отплати подобаващо за услугата.
— Но кой от нас ще спи спокойно — размахваше дървения си кръст Хротуерд, — ако този кръвник бъде оставен между живите? Смърт! Смърт! Брат Джанбърт е мъченик!
Неколцина духовници се присъединиха към призивите, но Гутред успя да ги усмири, припомняйки си за посланичеството на отец Беока. Той настоя за тишина и му даде думата. Бедният Беока. Толкова дни бе репетирал словото си, шлифовал фразите, изричал ги на глас, променял ги, искал и отхвърлял съвети и препоръки. Сега започна с официален поздрав от Алфред, но Гутред надали го чу, защото бе зает да наблюдава мен и Гизела, а Хротуерд междувременно съскаше злословия в ухото му. Беока храбро продължи с хвалебствия по адрес на Гутред и кралица Осбурх, като ги наричаше божествена светлина на Севера и в общи линии отегчаваше всички присъстващи. Някои от войниците на Гутред го взеха на подбив, като се правеха на куци и кривогледи, докато Стеапа, уморен от безсърдечната им гавра, не отиде зад отчето и не постави ръка върху дръжката на меча си. Стеапа бе кротък по душа, но имаше страховит вид. Освен исполинския ръст кожата му бе изпъната върху черепа така, че го правеше неспособен на други изражения освен на свирепа омраза или вълчи глад. Той огледа помещението, очаквайки някой да продължи с подигравките, но желаещи нямаше.
