— На жените не им трябват доспехи — смъмри я брат й, но тя не му обърна внимание. Беше удивена, че нещо така фино изплетено може да тежи толкова много, но въпреки това я нахлузи през глава, изкара коси над яката и препаса на кръста си един от мечовете на мъртъвците. Накрая метна отгоре черната си мантия и изгледа предизвикателно Гутред.
— Е, как ти се струвам?
— Доста страховита — усмихна се той.
— Радвам се. — Тя улови юздите на кобилата си, за да я накара да застане неподвижно, и вкара крак в стремето да я яхне, но не предвиди теглото на ризницата и едва успя да се изкатери в седлото.
— Отива ти — казах, докато яздехме редом, и наистина беше така. Тя приличаше на валкирия — една от онези жени, воини на Один, препускащи с блестящи доспехи в небесата.
Обърнахме на изток и вече се движехме по-бързо. Яздехме между дърветата, като постоянно трябваше да свеждаме глави, за да се предпазим от клоните, шибащи лицата ни. Следвахме набъбнал от дъждовете поток, който трябваше да ни отведе до река Уийре. В ранния следобед наближихме на по-малко от десет километра от Дънхолм и оставихме на Ситрик да ни отведе до място, където да прекосим реката. По неговите думи след Дънхолм Уийре се разширяваше и ставаше по-плитка, преминавайки през равнинни пасища. Родителите на майка му бяха живели по тези места и той сам като дете бе прекарвал добитък през бродовете. За късмет, те се намираха от източната страна на крепостта, която Кяртан нямаше да охранява.
Слязохме към реката в подножието на хълм, край който имаше няколко скупчени къщи.
— Това е Хокхале, родното село на майка ми — каза Ситрик.
— Баба ти и дядо ти още ли живеят тук? — попитах.
— Не, милорд. Кяртан ги уби, когато хвърли майка ми на кучетата си.
— Колко кучета има той?
— Петдесетина. Огромни, зли същества. Слушат само него и ловците му. А също и лейди Тира.
— Нея пък защо?
— Не знам. Но баща ми веднъж ги насъска по нея. Не вярвам, че щеше да ги остави да я разкъсат, по-скоро искаше да я уплаши. Но тя започна да им пее.
— Да им пее? — обади се Рагнар. Той почти не бе споменавал Тира през последните седмици. Явно изпитваше вина, задето е оставил сестра си толкова дълго във властта на Кяртан. След изчезването й той се опита да я открие и дори директно попита Кяртан за нея, след като друг датчанин уреди примирие помежду им, но онзи категорично отрече тя да е при него. После Рагнар се присъедини към Великата армия, тръгнала да завладява Уесекс, и сам стана заложник на Алфред. А през цялото това време Тира бе стояла в Дънхолм. Сега Рагнар гледаше изпитателно Ситрик, очаквайки отговор на въпроса си.
— Да, милорд. Просто им запя и те налягаха по земята. Баща ми страшно им се ядоса. Според някои тя е магьосница — добави плахо младежът.
— Никаква магьосница не е — тросна се Рагнар. — Никога не е искала друго, освен да се задоми и да си има деца.
— Само казвам, че щом запя, кучетата легнаха — оправда се Ситрик.
— Е, пред нас няма да легнат — вметнах аз. — Щом ни види, Кяртан ще ги пусне насреща ни.
— Така и ще направи — потвърди тревожно Ситрик.
— Е, значи просто ще трябва да им попеем — заключих безгрижно аз.
Следвайки разкаляната пътека край потока, най-сетне стигнахме Уийре, за да установим, че е придошла от дъжда и се носи на бързи, мътни талази, заливайки стръмните си брегове. На отсрещната страна имаше хълм, а навъсените облаци бяха толкова ниски, че сякаш закачаха голите клони на дърветата по върха му.
— Никога няма да прекосим тук — каза Рагнар. Отец Беока, все така привързан към седлото, трепереше в прогизналото си расо. Мъжете стояха в нерешителност, а конете им тъпчеха с копита размекнатата земя. Тогава Стеапа, който яздеше огромен черен жребец, изведнъж изръмжа и без да продума, нагази в реката. Животното се сепна от бързото течение, но той го пришпори и продължи, докато водата не започна да се пени над стремената му. Тогава спря и ми даде знак да последвам неговия пример.
Идеята му беше най-едрите коне да направят бариера, която да укроти силата на стихията. Отидох до него и се улових за юздите му, а после дойдоха и още мъже. Държахме се един за друг във верига, която постепенно достигна отсрещния бряг, намиращ се на трийсетина метра разстояние. Импровизираният бент беше необходим само в средата, където бе най-дълбоко. След като се насъбраха няколко десетки ездачи, крепящи се взаимно, Рагнар нареди на останалите да тръгнат през поуспокоените води. Бедният Беока примираше от ужас, но Гизела улови кобилата му и я поведе заедно със своята. Един войник и една жена бяха понесени от талазите, но и двамата успяха да намерят опора по-надолу по течението и да се спасят благополучно. След като по-дребните коне се озоваха на другия бряг, ние останалите един по един разтурихме веригата и се изтеглихме подире им.
