Беше едва средата на следобеда, но заради свъсеното небе изглеждаше, че се свечерява. Мокри и премръзнали, се заизкачвахме под капещите дървеса по склона към Дънхолм, който бе толкова стръмен, че на места се налагаше да слизаме от седлата и да водим конете след себе си. Щом стигнахме билото, пред погледите ни се показа и самата крепост, кацнала върху своята скала като тъмна сянка в дъжда. Виждаше се дори димът от огньовете вътре, смесващ се с гъстите, черни облаци. Вече имаше вероятност и стражите по стените да ни забележат, макар че се движехме сред гориста местност, а оръжията и ризниците ни бяха омазани с кал. Но дори да ни видеха, те надали биха заподозрели, че сме врагове. Последното, което знаеха за Гутред, бе, че е тръгнал с хората си на запад в отчаян опит да достигне Бебанбург, а ние вече се намирахме на отсамния бряг на реката, източно от Дънхолм.
Ситрик продължаваше да ни води. Спуснахме се от другата страна на хълма, където нямаше видимост от крепостта, и навлязохме в тясна долина. Прекосихме без труд потока, течащ по дъното й, и поехме отново нагоре покрай мизерни колиби, чиито обитатели уплашено надничаха изпод ниските прагове. Ситрик ни обясни, че това са личните роби на Кяртан, чиято работа е да угояват животни, да секат дърва и отглеждат жито за Дънхолм.
Конете ни започваха да се уморяват от бързата езда през неравния и разкалян терен и от носенето на ездачи с тежки оръжия, щитове и доспехи, но пътуването ни беше към своя край. Вече нямаше значение дали защитниците на крепостта ще ни забележат, защото бяхме пред самите й стени и никой не можеше да я напусне, без да мине през нас. Единственият път, водещ към нея, се намираше под наш контрол и Кяртан не можеше да изпрати вестоносец, за да върне бойците, тръгнали да ни дирят на запад.
Стигнахме каменистия провлак над реката, където склонът бе малко по-полегат, а пътеката правеше завой, преди да се заизкачва към масивната порта. Тук спряхме и се разпръснахме. За хората в Дънхолм трябва да сме изглеждали странна армия — мръсна и кална, но въоръжена с мечове, брадви, копия и щитове. Вече бяха разбрали, че са обсадени от врагове, и вероятно ни се надсмиваха. Тяхната твърдина бе толкова непристъпна, а ние — едва шепа хора, над които се лееше проливен дъжд и се спускаше непрогледен мрак, пронизван от гръмотевици и светкавици.
Спънахме конете, разтоварихме ги и доколкото ни бе по силите, се погрижихме да изчистим копитата им от калта. После потърсихме завет откъм подветрената страна на храсталаците, за да стъкнем огньове. Мнозина от нас носеха суха прахан и подпалки в кожени торбички, но те прогизваха веднага щом биваха извадени на дъжда и запалването на първия огън ни отне цяла вечност. Накрая двама мъже направиха с плащовете си подобие на палатка, а трети зачатка с кремъка и огнивото, докато отдолу не се изви тънка струйка дим. Крехкото пламъче трябваше да се пази, сякаш бе от злато, докато не укрепна дотолкова, че да подхване влажните съчки. Накрая запламтяха няколко огнища. Мокрите дърва пукаха, съскаха и почти не топлеха, но показваха на Кяртан, че враговете му още са тук, на хълма. Той надали допускаше, че Гутред ще има куража да го нападне, но вероятно бе чул, че Рагнар се е завърнал от Уесекс, а аз — от робство, и може би в онази дълга, бурна и мрачна нощ в сърцето му се е прокраднала тръпка на страх.
А докато някои трепереха, други се промъкваха като сенки в мрака.
Чак до мръкване аз оглеждах напрегнато маршрута, който трябваше да извървя по тъмно, и перспективата не ме изпълваше с възторг. Трябваше да сляза до реката, после да свърна на юг покрай брега, но точно под крепостта, където водата миеше стените на Дънхолм, пътят се преграждаше от скала. Тя бе огромна — по-голяма от новата църква на Алфред в Уинтансестър, и ако не намерех начин да я заобиколя, трябваше да се изкатеря по широкото й, плоско било, на по-малко от хвърлей разстояние от стражите на Кяртан. Заслоних с длан очите си от дъжда, за да видя по-добре, и реших, че вероятно все пак има начин да се да мине между скалата и ръба на брега.
— Ще успееш ли? — попита ме Рагнар.
— Трябва да успея.
Подбрах десетимата мъже, които трябваше да ме придружат заедно със Стеапа. Гутред и Рагнар също пожелаха да дойдат, но им отказах. Рагнар трябваше да води атаката срещу главната порта, а Гутред просто не умееше да се бие достатъчно добре. Освен това беше една от основните причини за цялото начинание и щеше да го обезсмисли, ако паднеше мъртъв пред стените на Дънхолм. Привиках отец Беока настрана и му казах:
— Помниш ли, когато баща ми ти заръча да ме пазиш по време на обсадата на Йоферуик? — Тогава бях десетгодишен и горях от нетърпение да видя битка отблизо.
— Разбира се, че помня — отвърна негодуващо той. — А ти ми се изплъзна и избяга, понеже искаше да участваш в сражението. Сам си беше виновен, че датчаните те плениха! Ако не беше станало така, сега да си християнин. Никога няма да си простя, задето те изпуснах. Трябваше да вържа юздите на коня ти за своите.
