— Тогава само щяха да пленят и теб — успокоих го. — Но утре искам да направиш същото за Гутред. Стой до него и не му позволявай да се излага на опасност.
— Но той е крал! — възкликна тревожно Беока. — При това възрастен мъж. Как ще му нареждам какво да прави?
— Кажи му, че Алфред го иска жив.
— Алфред може и да го иска жив — поклати унило глава отецът, — но сложиш ли меч в ръката на човек, той пощръклява. Виждал съм го безброй пъти!
— Тогава му кажи, че си имал видение, в което свети Кътбърт е наредил Гутред да не влиза в бой.
— Той няма да ми повярва.
— Ще повярва, и още как!
— Добре, ще опитам — рече Беока и ме изгледа със здравото си око. — Наистина ли можеш да се справиш с това, Утред?
— Не знам — отговорих чистосърдечно.
— Ще се моля за теб.
— Благодаря, отче. — Аз самият щях да отправям молитви към всички богове, които знаех, така че един в повече нямаше да навреди. Но в крайна сметка всичко опираше до съдбата. Трите предачки вече знаеха какво кроим и дали плановете ни ще се увенчаят с успех. Оставаше само да се надявам, че не са приготвили ножиците, за да срежат нишката на живота ми. В крайна сметка, ако цялата авантюра имаше силна страна, тя бе именно в нейната лудост. Лудостта витаеше във въздуха на Нортумбрия още от самото ми завръщане — убийственото безумие в Йоферуик, свещеното умопомрачение в Кеър Лигалид, а сега и моята щурава идея.
Бях избрал Стеапа, защото той струваше колкото трима или четирима други бойци. Ситрик ми трябваше, защото единствен познаваше вътрешността на Дънхолм. Взех Финан, защото в душата на този ирландец тлееше необуздана ярост. Взех Клапа, защото бе як като бик и безстрашен, а също и Райпър, защото бе пъргав и хитър. Останалите шестима бяха от хората на Рагнар — всичките млади, силни и добри в боравенето с оръжие. Разясних им своя план и се уверих, че разполагат с черни наметала, които да ги покриват от глава до пети. Намазахме ръцете, лицата и шлемовете си със смес от пепел и кал. Не взехме щитове — това бе трудно решение, защото щитът е от голяма помощ в битката, но също така е тежък и труден за носене, а ако случайно се удари в дърво или камък, ехти като барабан.
— Аз ще тръгна първи — казах. — И ще се движим бавно. Много бавно. Имаме цяла нощ на разположение.
Завързахме се един за друг с кожени ремъци. Знаех колко е лесно да се изгубим един друг в мрака, а тъкмо тази нощ бе тъмно като в рог. Луната не се виждаше изобщо, скрита зад плътните облаци, от които не спираше да се лее дъжд, но разполагахме с три неща, които да ни водят. Първо, самият склон. Докато горната му част ни се падаше отдясно, значи се намирахме източно от Дънхолм. Второ, реката, която шумеше в краката ни, заобикаляйки скалата. И, трето, огньовете на самата крепост. Кяртан се боеше от нощно нападение и бе накарал хората си да хвърлят пламтящи факли от бастиона над портата. Те осветяваха пътеката отпред, но за запалването им бе необходимо вътре да се поддържа голяма клада, чието алено сияние открояваше очертанията на стената на фона на тъмните облаци.
Бях окачил на пояса си Змийския дъх и Жилещата оса и подобно на останалите носех копие, чието метално острие бе увито в парцал, за да не ме издаде със случаен проблясък. Тръгнахме чак след като се стъмни напълно — не исках някой зорък съгледвач от стената да забележи как пъплим по стръмния склон. Отначало вървенето бе лесно, защото нашите собствени огньове осветяваха пътя ни. Тръгнахме в посока, обратна на крепостта, за да не ни видят как напускаме лагера, а щом слязохме до реката, свърнахме обратно на юг. Тук имаше дънери на повалени дървета и трябваше да ги прескачаме, заплитайки нозе в изсечените клони, обрасли в бодлив къпинак. Тънките вейки пукаха под тежестта ни, но шумът се заглушаваше от дъжда и ревящата от лявата страна река. Наметалото ми постоянно се закачаше и скъсах края му в опити да го освободя. Час по час се разнасяха светкавици и ние замръзвахме по местата си. В тяхното синьо-бяло сияние ясно се открояваше силуетът на стената, цялата настръхнала от часови, които навярно бяха унили, прогизнали и нещастни. Следваше оглушителен гръм, сякаш самият Тор удряше с бойния си чук по гигантски железен щит. Боговете ни наблюдаваха. Сигурен бях. Какво друго да правят в своите небесни селения, освен да наблюдават смъртните и да ги възнаграждават за куража или да ги наказват за нахалството и дързостта. Сграбчих амулета на врата си, за да кажа на Тор, че се нуждая от помощта му, а в отговор той хвърли колосална гръмотевица, която приех за добра поличба.
