Повярвай ми полностью

Хенри отговаря спокойно:

— Изгледахме го. Записът свършва в момента, в който му казваш да се качи в стаята си и да те чака там. След това си изключила камерата. Рик ни предостави пълен разчет на времето, Клер — както и касови бележки от бара и информация от картата, която отключва хотелската му стая. Била си в онзи хотел колко — два часа? Предостатъчно време, за да подкрепи неговата версия.

— Записът свършва, защото вече имах онова, което ми трябваше — настоявам аз. — А причината да ми отнеме два часа е фактът, че го чаках цял час да стане от масата си. За бога, Хенри, какво е това? Знаеш, че работех по този начин.

— Знам, че ти харесваше да влизаш в роля. Никога не съм те разпитвал за подробности. За нас беше достатъчно да осигуряваш онова, което ни е необходимо.

— Никога не съм го правила — казвам с равен глас. — За бога, той беше гнусен мазник. Отрепка. И адвокат. Знаел е точно какви лъжи да измисли, за да не може съпругата му да използва записа в съда.

— Клер, не казвам, че си направила онова, което той твърди. Само казвам, че щеше да ни е доста трудно да го оборим. И на всичко, което правиш за нас след това, щеше да се гледа със съмнение, от гледна точка на доказателствата. Затова началниците ми казаха да намеря някой друг. Ако не се беше обадила, за да ми кажеш, че ти трябват пари за наема, никога нямаше да те оставя да се занимаваш със Стела Фоглър. Беше една последна задача заради доброто старо време.

Иде ми да се разплача заради цялата тази несправедливост.

— Добре. Значи не мога да работя за кантората. Трябва да има някакъв друг начин…

Хенри поклаща глава.

— Дори не си го помисляй. Виж, ти си страхотно момиче и за мен беше удоволствие да работим заедно. Наистина се надявам пътищата ни отново да се пресекат. Но това конкретно представление приключи.

Той махва с ръка на бармана.

— Аз ще платя, става ли?

Времето минава. Три месеца, може би повече.

Известно време убийството в хотел „Лексингтън“ е сензация, раздувана от блогъри, за която се спекулира по барове и офиси. После се появява снимка на една звезда от сапунен сериал в някакъв клуб за размяна на партньори; затварят за ремонт тунела „Линкълн“ и президентът изпраща още войски в Близкия изток.

Хората продължават с живота си.

Бащата на Джес ми дава малка отсрочка с наема. Но без работата за кантората в крайна сметка ми се налага да правя някои от нещата, които съм си казвала, че никога не бих направила. Неща, за които не обичам да мисля и за които не знае никой друг.

Каквото и да е, за да продължа да играя.

Стаята е обляна в слънчева светлина. Лежим на пода, вперили погледи в тавана. Общо осем сме, под формата на морска звезда, като главите ни почти се докосват.

— Тази игра на импровизация е много стара — чувам гласа на Пол, някъде от лявата си страна. — Нарича се „Историята се разказва сама“. Ще започнем да удряме в такт по пода. След всеки удар всеки поред ще добавя по една дума към историята.

— За какво се разказва? — пита някой.

— Не знам. В това е смисълът. Никой не знае. Историята вече съществува. Ние просто трябва да я пуснем на свобода.

Напоследък упражненията стават все по-трудни. Пол ни кара по цели дни да наричаме нещата с грешни имена само за да видим как ще се почувстваме. Кара ни да импровизираме с все по-налудничави образи — продавач, който носи куфар, пълен с пуловери от вълна на жираф; войник, въоръжен с невидим автомат — и после, докато сме в образ, да излизаме навън и да заговаряме случайни минувачи. За мое учудване, минувачите обикновено ме изслушват с удоволствие. Или започвам да надобрявам, или с настъпването на жегите Ню Йорк започва съвсем да се смахва.

С всяко упражнение той ни напомня единственото и най-важно правило. Актьорското майсторство не е да се преструваш. Майсторството е да действаш. Да бъдеш. Да се превъплътиш.

— Хайде — казва той сега, като удря с длани в пода.

Бавен, муден ритъм. Постепенно всички се включваме.

— Имало — казва той.

Част от секундата след удара студентът от лявата му страна казва:

— Едно.

— Време.

— Една.

Изведнъж е дошъл моят ред. Не мисли, бъди. Макар в действителност да няма време за нито едното от двете — монотонният ритъм ме кара да кажа първото нещо, което ми идва наум.

— Принцеса.

И историята продължава нататък, като набира скорост с всяко следващо завъртане. Приказка за някакъв принц, който се влюбва в статуя в градината.

Следващия път Пол го прави по-сложно. Ако се поколебаеш, отпадаш. И с всяко завъртане ритъмът става все по-бърз. Целта е да се научиш да реагираш инстинктивно на мига, обяснява ни той.

Този път не започва с нещо толкова банално като „Имало“.

Изниква странна и великолепна история, мрачна фантазия за едно момиченце, което живее на гробището сред гарвани и врани.

Един по един студентите изпускат ритъма и се изправят на крака.

Всички, освен мен.