И накрая оставаме само двамата, Пол и аз, легнали под прав ъгъл на пода, като двете стрелки на часовник, ръцете ни удрят дъските тройно по-бързо, а думите прииждат така многобройни и пъргави, сякаш ги знаем наизуст.
Чувствам се обсебена, одухотворена, омагьосана. Сякаш устните ми са просто проводник на нечия друга самоличност. Някакъв вуду дух, който се е вселил в мен. Истинската ми същност е заличена, унищожена от сила, по-могъща дори от оргазъм.
Сега разбирам.
Най-сетне той спира, а аз оставам да лежа още няколко секунди и докато идвам на себе си, се наслаждавам на мига.
Групата стои мълчаливо и наблюдава. Обикновено, в края на хубаво упражнение, останалите ръкопляскат. Вдигам глава, за да видя какво става.
Онзи полицай стои до тях. Детектив Дърбан.
— Госпожице Райт — казва той. — Клер. Може ли да поговорим?
Завеждам го в кафенето. Студентите седят на групички по двама или трима около нас, приказват си или работят на лаптопите си.
Твърде горещо е за кафе. Той купува за двама ни по една диетична „Кола-Кола“ от машината.
— Америка — казвам на шега, с подчертан американски акцент, когато ми подава моята. — Един свят без калории.
Той не се усмихва. Забелязвам колко уморен изглежда.
— Бих искал да ни помогнеш с нещо, Клер — казва рязко.
— Разбира се. Винаги. Стига да мога. Как?
— Проследяваме някои от първоначалните улики от убийството на Фоглър. Проверяваме отново показания, опитваме се да намерим нещо, което сме пропуснали първия път.
— Не сте арестували никого, нали? Проверявам онлайн.
Дърбан се намръщва.
— Елиминирахме изключително голям брой заподозрени от разследването. Включително всички сто двайсет и шестима души, отседнали в хотел „Лексингтън“ онази нощ. Не сме стояли без работа.
— Съжалявам. Не исках да…
— Въпреки това по-голямата част от усилията ни са съсредоточени върху един човек — добавя той.
— Съпругът — казвам аз. — Патрик.
Той не отговаря.
— Все още ли си спомняш подробностите от разговора с господин Фоглър?
— Разбира се.
— Към разследването се присъедини един нов специалист. Експерт по психологически профили. Бих искал да се срещнеш с нея.
— Разбира се, ако смятате, че ще е от полза… Кога?
— Би било добре да стане сега.
Поглеждам към репетиционната зала.
— В момента имам час.
— Това е важно, Клер — казва той по-сурово.
— Просто… не виждам с какво бих могла да помогна. Разговарях с Патрик Фоглър едва няколко минути. Той не прояви никакъв интерес към мен.
Дърбан кимва.
— Може и така да е. Но защо си тръгна?
— Какво имате предвид?
— Фоглър. Ти каза, че когато си се опитала да го свалиш, той сякаш е бързал да си тръгне. Тази мисъл не ми дава мира. След като е възнамерявал просто да се прибере и е мислел, че съпругата му е извън града, закъде е бързал? Защо би прекъснал разговор с една приятна млада дама, която е била склонна да си говори с него за френска поезия, сякаш наистина ѝ пука за това?
— Може би съм го отегчила.
— Това е една от възможностите.
— Има ли друга?
Той не ми отговаря направо. Давам си сметка, че с този човек потокът на информацията винаги тече еднопосочно.
— Така или иначе бих искал да поговориш с експерта.
Той се навежда напред.
— Виж, не съобщих на колегите от имиграционните служби за теб. Но не е твърде късно да го направя.
— Явно нямам голям избор — казвам със скована усмивка.
— Не — съгласява се той. — Наистина нямаш.
Качваме се на такси. Дърбан казва някакъв адрес в Юниън Сити. Шофьорът е изключил климатика, за да пести гориво. Днес е първият наистина горещ ден от месец май и ние се потим върху виниловите седалки. Полата ми се набира нагоре по голите ми крака и един-два пъти улавям погледа на детектив Дърбан върху тях, преди отново да обърне глава към прозореца.
Спираме пред грозна и невзрачна офис сграда на цяла пресечка с грозни офиси и празни паркинги пред тях. Прозорците не са почиствани от десетилетия, боята на фасадата е започнала да се лющи.
Охранителят на рецепцията ме кара да се запиша на входа. След това продължаваме по дълъг, задушен коридор, където не срещаме никого. Накрая детектив Дърбан почуква на една врата. На табелката пише: КАБИНЕТ №508. Д-Р КАТРИН ЛЕЙТЪМ, АБСП (АМЕРИКАНСКИ БОРД ПО СЪДЕБНА ПСИХОЛОГИЯ), СЪДЕБЕН ПСИХОЛОГ.
— Влез — отговаря женски глас.
На евтино дървено бюро вътре седи жена и работи на лаптоп. Изглежда ми на около шейсет, може и повече. Косата ѝ е толкова посивяла, че е почти руса, подстригана е късо и е облечена по-елегантно, отколкото очаквах от подобна обстановка.
Когато ме поглежда, очите ѝ са сини и проницателни.
— Клер Райт, нали?
— Клер, доктор Лейтъм — представя ни Дърбан.
— Наричай ме Катрин. И седни. Надявам се, нямаш против да бъдеш записвана?
Тя кимва към една от стените и сега виждам, че е от тъмно огледално стъкло. Зад него едва успявам да различа червената точица от камера, която е включена на запис. Автоматично изправям рамене, сякаш съм на прослушване, преди да успея да си дам сметка колко глупаво е това.
— Добре — казва доктор Лейтъм. — Разкажи ми за срещата си с Патрик Фоглър.
