Но сега ще бъде различно.
Уплашена съм — ужасена — но и щастлива. Знам, че има вероятност това да завърши зле. Но има и шанс, колкото и да е нищожен, той да разбере напрежението, на което бях подложена, и да ми прости. И този нищожен шанс е всичко, от което имам нужда, за да се чувствам замаяна от радост.
Може би двамата най-сетне ще успеем да се обичаме без всички тези измами.
Пускам водата на душа и протягам ръка за душгела. Бутилката се изплъзва от мокрите ми пръсти и се търкулва зад умивалника. Прикляквам, за да я вдигна.
И тогава я виждам — една жичка, тъничка като фиде, залепена за фаянса.
Докосвам я. Лепкава е. Пъхвам нокът под нея и леко я отлепвам. Върви нагоре към смесителя и минава през една дупчица. Проследявам я до мястото, където изчезва зад огледалото.
За миг оставам втренчена в собственото си отражение, с невярващо лице.
После свалям огледалото от стената и го обръщам. Залепен за гърба, на едно малко петънце, издраскано в сребристата повърхност, стои електронен чип. Миниатюрна камера за наблюдение.
Знам какво е това, защото е точно същата като онези, които инсталираха и в моя апартамент.
Какво означава това? Не мога да го проумея. Франк винаги ми е казвал, че се налага да нося огърлицата през цялото време, защото не могат да рискуват да сложат подслушвателни устройства в апартамента на Патрик. Тогава как това се е озовало тук?
Вече останала без дъх, проследявам жичката в другата посока, надолу към пода, и я отделям от стената. Надига се от фугата между плочките — като въже на котва изпод пясъка.
Проследявам я до шкафа, където влиза в една разпределителна кутия. Притаила се е там като голям черен паяк, със своите многобройни крачета от жички, всяко в различна посока.
Не просто една камера. Десетки, из целия апартамент. И жички навсякъде. Толкова много, че няма как Патрик да не знае за тях.
Изскубвам разпределителната кутия от скривалището ѝ.
— Ах, ти, шибаняк такъв — казвам аз на глас. Казвам го със своя истински британски акцент.
Защото току-що съм осъзнала какво означава това. И защо няма смисъл повече да се преструвам.
Патрик знае, че тези жички са тук.
Той не е заподозреният.
Аз съм.
Поредица от всевъзможни сценарии и ретроспекции се блъскат в ума ми.
ФРАНК
Детектив, да поговорим отвън?
Двамата детективи тихо разговарят помежду си в коридора.
ДЕТЕКТИВ ДЕЙВИС
Тя или казва истината, или заслужава „Оскар“.
ФРАНК
Кой ни остава тогава?
ДЕТЕКТИВ ДЕЙВИС
Съпругът?
ФРАНК
Или вероятността тя наистина да е толкова добра.
ДЕТЕКТИВ ДЕЙВИС
Какво ще кажеш да се заровим малко по-дълбоко в живота на тази Клер Райт?
Което се предполага, че са направили. И за съжаление:
ДЕТЕКТИВ ДЕЙВИС
Тя има някакво алиби, но мъжът, с когото се е прибрала онази нощ, е бил пиян и не може да си спомни в колко часа си е тръгнала от апартамента му. Като нищо би могла да се е върнала в хотела на Стела.
Сцената, която се разиграва в ума на детектив Дърбан, вече е различна.
Почуквам на вратата на стаята на Стела.
АЗ
Госпожо Фоглър? Стела? Аз съм — Клер… Имам нещо, което принадлежи на Патрик.
Отначало няма отговор. След това Стела отваря вратата с чаша в ръка. Олюлява се.
СТЕЛА
О, ти ли си? Момичето, което не успя да свали съпруга ми. Какво искаш?
АЗ
По-добре да влезем вътре.
И тогава следват редица злощастни случайности.
ХЕНРИ
Значи според онзи адвокат на име Рик, Клер твърде много се е вживяла в ролята си. По-точно, вживяла се е като за хиляда долара.
Последвана от случайност номер две:
