— Успокой се. Сигурна съм, че има друго обяснение. Значи Макон и Ама се познават. Вече го знаем.
— Не изглеждаш много притеснена от това.
— Какво имаш предвид?
— Те са ни лъгали. И двамата. Срещат се тайно, опитват се да ни разделят. Искат да ни накарат да се отървем от медальона.
— Никога не сме ги питали дали се познават. — Защо се държеше така? Защо не беше разстроена или ядосана, или нещо друго?
— А защо да го правим? Не смяташ ли все пак за странно, че твоят чичо се разхожда нощем из блатата с Ама, говорят си за духове и гадаят по пилешки кости?
— Да, странно е, но съм сигурна, че те просто искат да ни защитят.
— От какво? От истината? Говореха и за нещо друго. Опитваха се да открият някого, някоя си Сараф. И затова как ще ни погубиш, ако се Преобразиш.
— За какво говориш?
— Не знам. Защо не попиташ чичо си? Да видим дали ще ти каже поне веднъж истината.
Този път прекалих.
— Чичо ми рискува живота си, за да ме защити. Винаги е бил до мен. Прие ме в дома си, макар да знае, че след няколко месеца мога да се превърна в чудовище.
— От какво всъщност те защитава? Знаеш ли?
— От мен самата — почти извика тя. Това беше. Бутна вратата, скочи от скута ми и изтича в полето. Сянката на гигантската бяла водна кула ни скриваше от Съмървил, но денят вече не ми се струваше така слънчев. Безоблачното допреди няколко минути синьо небе беше започнало да се покрива със сиви ивици.
Наближаваше буря. Тя не искаше да говори за това, но не ми пукаше.
— Няма никакъв смисъл. Защо ще се среща с Ама посред нощ, за да й каже, че медальонът все още е у нас? Защо не желаят да го притежаваме? И по-важното, защо не искат да сме заедно?
Бяхме само двамата и си крещяхме сред полето. Лекият бриз постепенно се превръщаше в беснеещ вятър. Косата на Лена започна да плющи по лицето й. Тя ми се развика.
— Не знам! Родителите винаги се опитват да държат тийнейджърите далеч един от друг, това им е работата! Ако искаш да разбереш какво се случва, може би трябва да питаш Ама. Тя е тази, която ме мрази. Не мога дори да те взема от вас, защото се страхуваш да не ни види заедно.
Възелът, който се образуваше в стомаха ми, се затягаше все повече. Бях ядосан на Ама, по-ядосан, отколкото съм бил през целия си живот, но все още я обичах. Тя оставяше писма от феята на зъбчетата под възглавницата ми, превързваше всеки път наранените ми колена и ми подхвърляше хиляди пъти топката, когато се интересувах от бейзбол и исках да вляза в Малката лига. А откакто мама почина и баща ми се затвори в кабинета си, Ама беше единственият човек, който се грижеше за мен, единственият, който се интересуваше какво се случва в живота ми, единственият, който обръщаше внимание дали съм избягал от училище, или съм изгубил някой мач. Искаше ми се да вярвам, че има обяснение за всичко това.
— Ти просто не я разбираш. Тя мисли, че…
— Какво? Че те защитава? Както моят чичо смята, че защитава мен? Някога хрумвало ли ти е, че и двамата се опитват да ни защитят от едно и също нещо… от мен?
— Грешиш. Всичко е свързано с медальона. В него има нещо, което не ни казват и не искат да знаем.
Бръкнах в джоба си, търсейки познатата форма под кърпичката. След миналата нощ нямаше начин да го изпусна от поглед. Бях сигурен, че Ама ще го потърси днес и ако го намери, никога повече няма да го видим. Облегнах се на капака на колата.
— Трябва да разберем какво става после.
— Сега?
— Защо не?
— Дори не знаем как работи това нещо.
Развих кърпичката.
— Има само един начин да разберем.
Сграбчих ръката й, въпреки че тя се опита да я издърпа. Докоснах гладкия метал… Сутрешната светлина стана по-ярка и по-ярка, докато накрая виждах само нея. Почувствах познатата вълна, която ме отнасяше сто и петдесет години назад. След това внезапно тя се отдръпна. Отворих очите си. Вместо кално поле и пламъци в далечината, видях само сянката на водната кула и катафалката. Медальонът не ни показа нищо.
— Усети ли го? Започна, а после изведнъж спря.
Лена кимна с глава и ме отблъсна.
— Мисля, че ми прилоша.
— Блокира ли го?
— За какво говориш? Нищо не съм направила.
— Закълни се. Не си използвала своите чародейски сили или нещо такова, нали?
— Не, прекалено съм заета да блокирам силите на твоята глупост. Но не мисля, че мога.
Нямаше смисъл просто да ни вкарва и изкарва така мигновено от видението. Какво беше различно този път? Лена се протегна и метна кърпичката върху медальона. Вехтата кожена гривничка, която Ама беше дала на Макон, привлече погледа ми.
— Свали това нещо. — Пъхнах пръста си под връвта и повдигнах гривната и ръката й на нивото на очите ни.
— Итън, тя е за защита. Сам каза, че Ама прави такива неща постоянно.
— Може би това нещо е причината медальонът да не действа.
— Много добре знаеш, че той не действа всеки път.
— Но сега започна, а после внезапно спря.
Тя поклати глава, непокорните й къдрици падаха по раменете на малки, игриви вълни.
— Наистина ли вярваш в това?
— Докажи, че греша. Свали я.
Лена ме погледна като че ли бях луд, но личеше, че го обмисля. Сигурен бях.
— Ако греша, винаги можеш да я сложиш обратно.
