Поколеба се за секунда, после ми подаде ръката си, за да развържа гривната. Разхлабих възела и пъхнах амулета в джоба си. Посегнах към медальона, а тя плахо остави дланта си да лежи в моята.
Стиснах я леко и изведнъж бяхме отнесени в нищото…
Дъждът започна почти незабавно. Силен дъжд, истински порой. Сякаш небето се беше продънило. Айви винаги казваше, че капките дъжд са сълзите на Бог. Днес Женевиев й вярваше. Беше само на няколко крачки разстояние, но не можа да стигне там достатъчно бързо. Падна на колене до Итън и взе главата му в ръцете си. Дишането му беше неравномерно. Но беше жив.
— Не, не, не и това момче. Вече взе прекалено много. Прекалено много. Не и това момче. — Айви се вайкаше пронизително някъде наблизо. После започна да се моли.
— Айви, помогни ми. Трябва ми вода, уиски и нещо, с което да извадя куршума.
Женевиев притисна полата си в дупката, която зееше на гърдите на Итън — там, където допреди малко беше сърцето му.
— Обичам те. И ще се омъжа за теб, независимо какво мисли семейството ти — прошепна той.
— Не говори така, Итън Картър Уейт. Не говори така, сякаш смяташ да умираш. Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред — повтаряше Женевиев, опитвайки се да убеди в това колкото него, толкова и себе си.
После затвори очите си и се концентрира. Разцъфтяха цветя. Новородени бебета плачеха. Слънцето изгря.
Раждане, не смърт. Тя рисуваше образите в съзнанието си и си пожелаваше да се превърнат в реалност. Картините на покой и любов препускаха една след друга в ума й.
Итън се задави. Женевиев отвори очи и погледите им се срещнаха. За миг времето като че ли спря. После очите на Итън се затвориха и главата му падна на една страна.
Женевиев също затвори очите си и продължи да си представя. Трябваше да е грешка. Той не можеше да е мъртъв. Тя беше призовала силите си. Беше го правила милиони пъти преди това, местейки предмети из кухнята на майка си, за да се пошегува с Айви. Толкова пъти беше лекувала и малки пиленца, паднали от гнездата си.
Защо не се получи сега? Когато беше необходимо?
— Итън, събуди се. Моля те, събуди се.
Отворих очи. Стояхме в средата на полето, на същото място, където бяхме преди. Погледнах към Лена. Очите й искряха толкова силно, сякаш всеки момент щяха да взривят всичко наоколо.
— О, господи…
— Прав беше. Гривната ни пречеше да попаднем във видението.
— Но защо чичо Макон ми каза, че е за защита?
— Може би е така. Просто не е само за това.
— Не е необходимо, не се опитвай да ме накараш да се почувствам по-добре.
— Очевидно има нещо, което те не искат да открием, и медальонът е част от историята. Обзалагам се, че и Женевиев също. Трябва да открием колкото се може повече за тях двамата, и то преди рождения ти ден.
— Защо преди него?
— Миналата нощ Ама и чичо ти говореха за това. Каквото и да е нещото, което не искат да разбираме, то е свързано по някакъв начин с рождения ти ден.
Лена си пое дълбоко дъх, после застина, сякаш искаше да спре да диша.
— Те знаят. Знаят, че ще премина към Мрака. За това става дума.
— Какво общо има с медальона?
