— Не знам, но няма значение. Нищо не е от значение. След четири месеца аз вече няма да съм аз. Видя Ридли. Ще се превърна в нея или в нещо по-лошо. Ако чичо ми е прав и аз съм Самородна, в сравнение с мен Ридли ще изглежда като доброволка от Червения кръст.
Притеглих я към себе си и я прегърнах. Исках да я защитя от нещо, с което и двамата знаехме, че не мога да се преборя.
— Не бива да мислиш така. Ако все пак е истина, трябва да има начин да го спрем.
— Не разбираш. Няма начин да се спре. То просто се случва.
Повиши глас. Вятърът се засилваше все повече.
— Добре, може и да си права. Може би това нещо просто се случва. Но ще открием начин да не се случва с теб.
Очите й бяха потъмнели, сякаш върху тях се бяха спуснали черни облаци. Като тези, които бяха покрили небето.
— Не можем ли просто да се насладим на времето, което ни остава?
Чувах тези думи за пръв път. Времето, което ни остава. На нас двамата.
Не можех да я загубя. Не биваше. Само мисълта, че повече няма да я докосвам, ме подлудяваше. И ме плашеше ужасно. Повече от мисълта, че бих могъл да загубя всичките си приятели. Повече от осъзнаването на факта, че щях да бъда най-непопулярното момче в училището. И че Ама щеше да ми бъде постоянно ядосана. Да изгубя Лена беше най-ужасното нещо, което можех да си представя. Сякаш падах, но този път със сигурност щях да се разбия в земята.
Сетих се как Итън Картър Уейт се строполи на земята, за зейналата червена дупка в гърдите му. Вятърът започна да бучи неистово силно. Беше време да се прибираме.
— Не говори така. Ще намерим начин.
Казвах думите, но дори и аз самият не знаех дали си вярвам.
Минаха три дни, а аз не можех да спра да мисля за това. Итън Картър Уейт беше застрелян и най-вероятно беше мъртъв. Бях го видял със собствените си очи. Е, да, технически всички от онова време бяха вече мъртви. Но някак си ми беше особено трудно да преодолея смъртта на този конкретен войник от Конфедерацията. Всъщност дезертьор от Конфедерацията. Моят прапрапрапрачичо.
Мислех за това в часа по алгебра, докато Савана се потеше над задачата на дъската, но мистър Бейтс бе прекалено зает да чете списание „Пушки и амуниции“, за да забележи. Мислех за това по време на събранието на „Бъдещите фермери на Америка“, когато не успях да открия Лена и трябваше да седна при момчетата от групата на Линк. Той самият седеше няколко реда пред мен, но не го бях забелязал, преди Шон и Емъри да започнат да издават животински звуци. След известно време вече не ги чувах. Мисълта ми продължаваше да се връща към Итън Картър Уейт.
Нямаше значение, че е бил от войските на Конфедерацията. Всички в окръг Гатлин са били на погрешната страна във Войната между щатите. Все едно да си роден в Германия след Втората световна война, да си японец след Пърл Харбър или да си от Америка след Хирошима. Историята може да бъде голяма кучка понякога. Не можеш да промениш мястото, където си роден. Все пак това не означава, че си длъжен да останеш там. Не е нужно да оставаш пленник на миналото като дамите от ДАР или тези от Историческото общество на Гатлин, или Сестрите. И не е нужно да приемаш, че нещата винаги ще бъдат такива, каквито са били преди, като Лена. Итън Картър Уейт не го е направил и аз също не бях длъжен да го правя.
Бях сигурен само в едно — че сега, след като знаехме за другия Итън, трябваше да научим колкото се може повече за Женевиев. Може би имаше някаква причина, поради която именно ние се бяхме натъкнали на медальона. Може би имаше причина, поради която се срещахме в сънищата си или по-скоро — в кошмарите си.
Преди бих помолил майка си да ми помогне — преди, когато всичко беше нормално и тя беше жива. Но тя си беше отишла, баща ми също не беше на линия, а Ама определено нямаше да бъде услужлива, щом ставаше дума за нещо, свързано с медальона. Лена все още се сърдеше заради Макон; не можеше да скрие настроението си — проливният дъжд навън беше като самопризнание. Предполагаше се да си пиша домашните, което означаваше, че се нуждаех от половин галон32 шоколадово мляко и поне толкова шоколадови курабийки, колкото можех да нося в едната си ръка.
Вървях по коридора от кухнята към стълбите и спрях за малко пред вратата на кабинета на баща ми. Той беше горе и си вземаше душ, което май беше единственото време, в което напускаше кабинета си, така че вероятно вратата беше заключена. Винаги беше след инцидента с ръкописа му.
Зяпах дръжката, но се оглеждах и в двете посоки на коридора. Опитах се да балансирам курабийките върху картонената кутия с мляко и същевременно протегнах напред едната си ръка. Още преди да докосна бравата истински, чух прищракването на отварящата се ключалка. Вратата се отвори сякаш от само себе си или по-скоро някой отвътре го направи за мен. Курабийките паднаха на пода.
