Преди месец нямаше да повярвам в това, но сега бях малко по-наясно с нещата. Тук беше Гатлин. Не Гатлин, който познавах, а някакъв друг Гатлин, който очевидно съществуваше паралелно с другия, но се криеше от очите ни. Град, в който момичето, което харесвах, произлизаше от род на чародейци, икономката ми гадаеше с помощта на пилешки кости в тресавищата и призоваваше духовете на мъртвите си предци, и дори баща ми се държеше като вампир.
Май нямаше нищо прекалено невероятно в този Гатлин. Странно е как можеш да живееш цял живот на едно място, без всъщност да виждаш истинското му лице.
Бутнах вратата — бавно, колебливо. Пред мен се откриваше само малка част от кабинета, ъгълче от лавиците, все още отрупани с книгите на мама и с находките от Гражданската война, които колекционираше от всяко място, където отидеше. Поех си дълбоко дъх и вдишах въздуха в стаята. Нищо чудно, че баща ми никога не излизаше от тук.
Можех почти да я видя, сгушена в стария стол до прозореца, където обичаше да чете. Или как пише на машината, точно от другата страна на вратата. Ако отворех още малко вратата, може би щеше да бъде там. Само че не чувах никакво удряне по клавишите и знаех, че не беше там и че никога повече няма да бъде.
Книгите, от които имах нужда, бяха на тези лавици. Ако някой знаеше повече за Гатлин от Сестрите, това беше мама. Пристъпих напред, отваряйки вратата още съвсем малко.
— Кълна се във всички светии на небето и земята, Итън Уейт, че ако кракът ти направи още една крачка в тази стая, баща ти ще те накаже до края на живота ти да не излизаш от къщи.
За малко да изпусна млякото. Ама.
— Нищо не съм направил. Вратата сама се отвори.
— Засрами се, младежо. Никой призрак в Гатлин не би дръзнал да влезе в кабинета на родителите ти, освен духът на милата ти майчица. — Погледна ме така, сякаш ме предизвикваше да й се опълча. В очите й имаше нещо, което ме накара да се замисля дали тя не се опитваше да ми каже… не знам какво, може би дори самата истина. Може би наистина мама беше отворила вратата.
Защото едно беше напълно сигурно. Някой или нещо искаше да вляза в този кабинет толкова силно, колкото някаква друга сила искаше да ми попречи.
Ама затръшна вратата, извади ключ от джоба си и я заключи. Чух щракането и разбрах, че възможността ми за проникване вътре беше изчезнала така внезапно, както се бе появила. Ама скръсти ръце на гърдите си.
— Нямаш ли си домашни за писане? Ще ходиш ли отново в библиотеката? С Линк приключихте ли с онзи проект?
И тогава ми просветна.
— Да, библиотеката. Всъщност точно натам се бях запътил. — Целунах я по бузата, бутнах в ръцете й курабийките и млякото и хукнах навън.
— Поздрави Мариан от мен и не закъснявай довечера.
Добрата стара Ама. Винаги имаше нужните отговори, независимо дали знаеше въпросите или не и независимо дали ги даваше доброволно.
Лена ме чакаше на паркинга пред Окръжната библиотека на Гатлин. Напуканият бетон все още беше мокър и лъскав от дъжда. Въпреки че оставаха още два часа до края на работното време, катафалката беше единствената кола пред сградата, с изключение на познатия стар зеленикав камион. Да кажем само, че хората тук не си падат много по книгите. Не се интересуват от други места и градове, освен нашия, а и ако има нещо, което дядо ти или прапрадядо ти не могат да ти разкажат, значи най-вероятно не е нужно да го знаеш.
Лена се беше свила до стената на библиотеката и пишеше в тетрадката си. Носеше протъркани дънки, огромни гумени ботуши и мека черна тениска. Тънки плитки се спускаха отстрани на лицето й и се губеха в къдриците й. Почти приличаше на обикновено момиче. Исках да я целуна веднага, но трябваше да изчакам. Ако Мариан знаеше отговорите, от които се нуждаехме, щях да имам много повече възможности да го направя.
Концентрирах се отново върху баскетболните правила. Заслон и контразаслон.
— Наистина ли смяташ, че тук има нещо, което може да ни е от полза? — Лена вдигна поглед от тетрадката си и се втренчи в мен.
Хванах я за ръката.
— Не нещо. Някой.
Самата библиотека беше прекрасна. Прекарах толкова много часове като дете тук, че възприех убеждението на майка си — вярвам, че библиотеките са нещо като храм. Тази специално е оцеляла след марша на Шърман и Голямото палене. Библиотеката и сградата на Историческото общество са двете най-стари постройки в града, освен „Рейвънуд“. Беше двуетажна достолепна викторианска сграда, с олющена бяла мазилка и дългогодишни бръшляни и лози, виещи се около вратите и прозорците. Миришеше на древно дърво и креозот33, на пластмасови корици на книги и стара хартия. Стара хартия — мама често казваше, че такъв е мирисът на самото време.
— Не разбирам. Защо ни е библиотеката?
— Не търсим библиотеката, а Мариан Ашкрофт.
— Библиотекарката? Приятелката на чичо Макон?
— Мариан беше най-добрата приятелка на майка ми и неин партньор в проучванията. Тя единствена знае за окръг Гатлин толкова, колкото знаеше и мама, и сега е най-умният човек в Гатлин.
Лена ме погледна скептично.
— По-умна от чичо Макон?
— Добре де, най-умният смъртен в Гатлин.
