— А, Флавия — каза той, докато изтупваше снежинките от тежкото си черно палто и тупаше галошите си като товарен кон копитата си. — Радвам се да те видя. Може ли да вляза?
— Разбира се — отвърнах аз, но докато отстъпвах от вратата, ме споходи лошо предчувствие. — Не носите лоши новини за татко, нали?
Макар да беше един от най-старите и скъпи приятели на баща ми, викарият рядко идваше в Бъкшоу, а и знаех, че неочакваната поява на свещеник на прага често е знак свише. Може в Лондон да е станала катастрофа. Може влакът да е дерайлирал в някое заснежено поле. Ако беше така, май не исках да съм първата, която научава новината.
— Мили боже, не! — отвърна викарият. — Баща ти днес е в Лондон, нали? Срещи за марките или нещо подобно?
Другото характерно за викариите бе да знаят как вървят делата на всички.
— Ще влезете ли? — попитах аз, тъй като нямах представа какво друго да кажа.
Викарият явно забеляза, че гледам слисано зад него към уморения му стар автомобил „Морис Оксфорд“, паркиран пред къщата и забележително спретнат за възрастта си. Снегът върху покрива и предния капак му придаваше вид на сватбена торта с прекалено много глазура.
— Сложих вериги върху зимните гуми — обясни той уверено. — Това е тайната на всеки наистина успял свещеник. Епископът ми го подшушна, но не казвай на никого. Видял го от американските войници.
Ухилих се и затръшнах вратата.
— Мили боже! — възкликна той, когато забеляза плетениците от кабели и гората от лампи. — Не очаквах чак такова нещо.
— Знаели сте за снимките?
— А, разбира се. Баща ти ми спомена преди доста време… помоли ме да не казвам на никого обаче и аз, разбира се, изпълних молбата му. Но сега, след като цялата върволица камиони мина през Бишъпс Лейси и се настани в Бъкшоу, вече не е тайна, нали? Трябва да ти призная, Флавия, откакто разбрах, че в Бъкшоу ще дойде Филис Уивърн, от кръв и плът, така да се каже, и аз си правя планове. Рядко имаме щастието толкова величествен… прочут… гост и, ами, човек трябва да сграбчва всяка сламка, която му подадат — не че Филис Уивърн може да бъде наречена сламка в който и да било смисъл на думата, мили боже, не, но…
— Запознах се с нея тази сутрин — казах плахо аз.
— Нима! Синтия страшно ще ти завиди, когато научи. Е, съвсем благородно, разбира се.
— Госпожа Ричардсън почитателка ли е на Филис Уивърн?
— Не, доколкото знам. Синтия обаче е братовчедка на Стела Ферарс, която, естествено, е авторката на романа „Писъкът на гарвана“, по който се снима филма. Трета братовчедка, вярно, но все пак братовчедка.
„Синтия ли?“ Не можех да повярвам на ушите си.
— Да, не е за вярване, нали? И аз едва вярвам. Стела винаги е била черната овца на фамилията, докато не се омъжи за крупен земевладелец и не започна да бълва булевардни романи, най-новият от които е „Писъкът на гарвана“. Синтия се надяваше да намине и да даде няколко съвета как да се изиграе ролята на героинята.
За малко да изсумтя, но се сдържах.
— За това ли сте тук? Да видите госпожица Уивърн?
— Ами, да, но не точно по този въпрос. Както несъмнено си ме чувала често да казвам, Коледа е една от най-добрите възможности не само да получаваме, но и да дадем и се надявах госпожица Уивърн да намери време, за да изиграе за нас няколко сцени от най-великите си роли — за благородна кауза, разбира се. За Фонда за ремонт на покрива, например… мили боже…
— Искате ли да ви запозная с нея? — попитах аз.
Имах чувството, че добрият човек щеше да се разплаче. Той прехапа устни и извади носна кърпа, за да изтрие очилата си. Когато осъзна, че е забравил да ги вземе, вместо това си издуха носа.
— Ако обичаш. Надявам се обаче да не се натрапваме — добави той, докато се качвахме по стълбите. — Не ми се иска да умолявам, но понякога нямам друг избор.
Имаше предвид Синтия.
— Последното ни театрално представление не завърши добре, нали? Тъй че сега ще трябва да се реваншираме подобаващо.
Този път, разбира се, имаше предвид Рупърт Порсън, покойния кукловод, чието представление в енорийската зала преди няколко месеца бе грубо прекъснато от една трагедия и една отхвърлена жена.
Бън Кийтс седеше на стол на върха на стълбището, скрила лице в ръцете си.
— О, боже — каза тя, щом я запознах с викария. — Ужасно съжалявам, имам силен пристъп на мигрена.
Лицето й беше бяло като натрупалия сняг навън.
— Колко неприятно — постави ръка на рамото й викарият. — Дълбоко ви съчувствам. Съпругата ми също страда от това заболяване.
„Синтия ли?“, помислих си. — „Мигрена?“ Това със сигурност обясняваше доста неща.
— Понякога й помагат топлите компреси — продължи викарият. — Сигурен съм, че добрата госпожа Малит с радост ще ви приготви такъв.
— Ще се оправя… — започна Бън Кийтс, но викарият вече бе изминал половината път надолу по стълбите.
— О! — извика тя тихичко. — Трябваше да го спра. Не искам да затруднявам никого, но когато ме боли глава, не мисля съвсем трезво.
— Викарият няма нищо против — обясних аз. — Той е много добър човек. Винаги мисли за другите. Всъщност е тук, за да се опита да убеди госпожица Уивърн да изнесе представление за набиране на средства за църквата.
