Преследвана от сенки полностью

— Господин Лампман? — казах от площадката. — Казвам се Флавия де Лус и живея тук, в Бъкшоу. Сестра ми Офелия е седемнайсетгодишна и се надява, че бихте й дали малка роля на статист. Ето я горе, наднича през перилата — посочих аз.

Вал Лампман засенчи очи и се взря в тъмния дървен парапет.

— Моля, покажете се, госпожице Де Лус — каза той.

Горе, Фели се изправи на колене, после стана, отупа дрехите си и надникна глуповато над перилата.

Последва неловко мълчание. Вал Лампман вдигна шапката си и се почеса през рядката си сламеноруса коса.

— Става — рече той най-накрая. — Утре сутринта се обади на госпожица Трод.

Телефонът иззвъня в килера под стълбите и макар да не го видях, чух как Догър излиза с отмерени стъпки от кухнята, за да вдигне. След приглушен разговор, той дойде във вестибюла и ме забеляза на стълбите.

— Беше викарият — обясни ми. — Госпожица Фелисити му позвънила и му съобщила, че полковникът ще пренощува в Лондон.

„Сигурно здраво вали!“, помислих си аз не особено тактично.

— Странно, че леля Фелисити не се е обадила тук — казах.

— Опитвала се да се свърже повече от час, но телефонът давал заето. Тогава позвънила на викария. По случайност утре сутрин той ще ходи с колата до Додингсли, за да вземе допълнително джел за украсата на църквата. Любезно предложи да посрещне полковник Де Лус и госпожица Фелисити на гарата и да ги докара до Бъкшоу.

— Джел и бръшлян — пеех гръмко, без да ме е грижа, че е малко фалшиво.

Вероятно, помислих си, защото съдържа теобромин — горчивият алкалоид, който се среща и в кафето, чая и какаото, и е синтезиран за пръв път от безсмъртния немски химик Херман Емил Фишер от човешки отпадъци. Теоброминът в плодовете и листата на джела е просто един от цианогенните гликозиди, които, ако се сдъвчат, отделят циановодород. В какви количества точно, предстоеше да определя, но дори само при мисълта за подобен прелестен експеримент косъмчетата по ръцете ми настръхнаха от удоволствие!

— Имате предвид илицина — каза Догър.

— Да, имам предвид илицина. Той е алкалоид, съдържащ се в листата на джела и предизвиква диария.

— Да, мисля, че съм го чел някъде.

Можех да използвам същия наръч джел, който бях домъкнала у дома, за да направя птичи клей!

— Внимавай, пази се… — запях, докато подскачах по стълбите, замислена не само за залавянето на Дядо Коледа.

Мокри, тежки снежинки се сипеха право надолу покрай светлия прозорец на лабораторията ми без дори две от тях да си приличат — и въпреки това, всички от едно семейство.

В случая на снежинките семейството се казваше H₂O, известно на непросветените като вода.

Като всяка материя, водата има три агрегатни състояния: при нормална температура е течност. Загрята до 100°C се превръща в газ; охладена под нулата, се кристализира и става лед.

От трите любимото ми агрегатно състояние бе ледът. Замръзналата вода се класифицираше като минерал, чиято кристална форма, в айсберг например, можеше да имитира диамант, голям колкото „Кралица Елизабет“.

Но загрейте я малко и бум! — тя отново е течност и се промъква само с помощта на гравитацията и в най-тайните пролуки. Само като си помислех за някои от подземните места, до които достигаше водата, усещах гъделичкане в стомаха!

После повишете достатъчно температурата и абракадабра — водата отново е газ и литва изведнъж.

Ако това не бе магия, тогава не знам какво!

Хипонитритната киселина например е невероятно интересна. При минус 20°C тя приема формата на безцветна кристална призма; загрята до едва минус 13°C, се превръща в прозрачна течност. При минус 1°C течността става жълта, след това оранжева, докато при 28°C не заври и не се превърне в кафеникавочервена пара: и всичко това в рамките на едва 48 градуса!

Поразително, като се замисли човек.

Но да се върнем към старата ми приятелка водата: работата е там, че независимо колко студено или топло бе, независимо от агрегатното си състояние, качествата и дори цвета, всяка молекула вода винаги е съставена от един кислороден атом, свързан с два атома водород. И трите са необходими, за да сътворят ослепителна снежна буря — или пък гръмотевична буря в този ред на мисли… или пухкаво облаче в лятното небе.

О, боже, колко удивителни са творенията ти!

По-късно, в леглото, загасих лампата и слушах известно време далечните звуци от щуращи се напред-назад хора, които правят последни приготовления преди утрото. В западното крило сигурно още гласяха прожекторите; някъде другаде Филис Уивърн учеше репликите си.

Но накрая, както ми се стори след цяла вечност, работата за деня приключи и с няколко последни неохотни скърцания и въздишки Бъкшоу заспа сред снежната тишина.

Събуди ме стъргането на лопата. Гръм и мълнии! Явно се бях успала.

Изскочих изпод завивката и намъкнах дрехите си преди тялото ми да замръзне.