— Виждаш ли? — рече тя, щом пристъпи във вестибюла и видя джунглата от киноапаратура. — Точно както ти казах. Кинаджиите са твърдо решени да унищожат всеки благороднически дом в Англия. Комунисти са до последния чистач. За кого снимат филмите си? „За народа.“ Сякаш само народът се нуждае от развлечения. Глупости! При този цирк и небесният пастир ще се нареди в салона с купичка манна.
Радвах се, че не каза Бог, защото щеше да е богохулство.
— Добро утро, Лиси! — провикна се някой. — Не се забъркваш в неприятности, нали?
Беше Тед, същият електротехник, с когото говори Дезмънд Дънкан. Стоеше покачен на скеле и оправяше огромен прожектор.
Леля Фелисити потисна силна кихавица и затършува из чантата си за носна кърпа.
— Лельо Фелисити, нима познаваш този човек? — попитах невярващо.
— Срещала съм го през войната. Някои хора никога не забравят имена или лица. Забележително, бих казала. Мисля, че беше по време на бомбардировките, когато гасяха тока.
Татко се направи, че не е чул, и се отправи към кабинета си.
— Ако сте се срещнали на тъмно, как си видяла лицето му?
— Наглите деца трябва да бъдат мазани с шест пласта катран и изкарвани на публично място като предупреждение към останалите — изсумтя леля Фелисити. — Догър, можеш да качиш багажа в стаята ми.
Но Догър вече беше свършил тази работа.
— Надявам се да не сте ме настанили в едно крило с онези комунисти — промърмори тя.
Но точно там бе настанена.
Бяха я настанили в съседство с Филис Уивърн.
Леля Фелисити едва се бе качила намусена в стаята си, когато самата Филис Уивърн слезе с небрежна походка във вестибюла със сценарий в ръка и повтаряше беззвучно думи, сякаш учеше особено трудни реплики.
— Скъпи отче — усмихна се тя, щом го зърна до вратата. — Много се радвам да ви видя отново.
— Удоволствието е изцяло за Бишъпс Лейси — отвърна викарият. — Рядко уединеното ни селце има честта да посрещне… ъ… личност от такъв ранг. Доколкото знам, посещението на кралица Елизабет Първа през хиляда петстотин седемдесет и осма година е бил последният такъв случай. В църквата има паметна плоча…
Веднага видях, че викарият е уцелил точните думи. Филис Уивърн едва ли не мъркаше от удоволствие, когато отговори:
— Мислих върху предложението ви… — рече тя и замълча сякаш викарият й бе поискал ръката.
Той поруменя леко и се усмихна като щастлив светец.
— … и реших, че е по-добре това да стане рано, отколкото късно. Горкият Вал се сблъска с някои непредвидени трудности: ранен техник, липсваща камера, а сега разбирам, че и генераторът е замръзнал. Знам, че ви го казвам в последния момент, но дали би било възможно да уредим нещо за утре?
Лицето на викария помръкна.
— Майчице — каза той, — не искам да ви прозвучи неблагодарно, но има някои трудности от… хм… особено естество.
— Какви по-точно? — попита тя очарователно.
— Ами, честно да ви кажа, тоалетната в енорийската зала се повреди. Което означава, разбира се, че не можем да организираме никакви събирания. Бедничкият Дик Плеус, водопроводчикът, лежи от няколко дни с грип и, изглежда, няма да оздравее скоро. Горкият човечец е на осемдесет и две години и макар обикновено да е свеж като репичка, в този студ…
— Може някой от нашите техници да помогне…
— Много мило от ваша страна, но се опасявам, че това не е най-лошото. И парното котле си показва зъбите. Наричаме го Чудовището в мазето. Марка „Дийкън и Бромуел“ е, произведено през хиляда осемстотин петдесет и първа година и показвано на Голямото изложение — огромен стоманен октопод с нрава на скорпион. Дик се грижи за звяра още откакто беше момче в скута на баща си. Ужасно го глези, но в последните години е принуден сам да изработва резервни части за него и, разбирате ли…
Чак сега забелязах, че татко е излязъл от кабинета си и стои тихо до куп сандъци.
— Може би има по-удобно решение — приближи се той. — Госпожице Уивърн, добре дошли в Бъкшоу. Аз съм Хавиланд де Лус.
— Полковник Де Лус! Много се радвам най-накрая да се запознаем! Толкова съм слушала за вас. Безкрайно съм ви задължена, че така любезно отворихте вратите на прекрасния си дом за нас.
Прекрасен дом ли? Шегуваше ли се? Не можех да преценя.
— Няма защо да ми благодарите — отвърна татко. — Всички ние сме задължени по един или друг начин.
Последва неспокойна тишина.
— Аз, например — продължи той, — съм задължен на стария си приятел викария, задето докара мен и сестра ми от гарата в Додингсли. Опасно начинание по заледени и затрупани пътища, приключило благополучно благодарение на отличните му шофьорски умения.
Викарият промърмори нещо за зимни гуми, подсилени с вериги за сняг, и се отдръпна назад, за да остави и татко да се порадва на блясъка, разпръскван от Филис Уивърн.
Двамата още стояха със стиснати ръце, а татко казваше:
— Ще ми позволите ли да предложа Бъкшоу за сцена на вашето представление? Все пак говорим само за една вечер и съм сигурен, че няма да е в нарушение на споразумението ни, ако разчистим вестибюла и поставим столове за няколко часа.
