— Великолепно! — възкликна викарият. — Тук ще се побере цял Бишъпс Лейси, до последния мъж, жена и дете, че ще остане и място да дишаме. Сега, като се замисля, дори е по-просторно от енорийската зала. Колко странно, че досега не ми бе хрумвало! Твърде късно е да лепим афиши и да раздаваме листовки, но ще помоля Синтия да отпечата билети на хектографа. Всяко нещо по реда си обаче. Първо ще трябва да помоли дамите от Групата за взаимопомощ да позвънят на всички в селото и да ги запишат за присъствие.
— А аз ще поговоря с режисьора — каза Филис Уивърн и най-накрая пусна ръката на татко. — Сигурна съм, че няма да има проблем. Вал не може да ми отказва за някои неща, а аз ще се погрижа това да е едно от тях.
Тя се усмихна чаровно, но забелязах, че и татко, и викарият извърнаха очи.
— Добро утро, Флавия — поздрави ме тя накрая, но не ми се понрави колко късно ме забеляза.
— Добро утро, г-це Уивърн — отвърнах аз и се отдалечих към салона с изражение, показващо, че хич не ми дреме. Ще й покажа аз на нея това-онова за актьорската игра!
Очите ми сигурно бяха изскочили от орбитите си. Облечена със зеления копринен тоалет, с който бе играла ролята на Беки Шарп в постановката на самодейния театър „Панаир на суетата“, Фели стоеше пред кръгла масичка и поставяше и вземаше от нея писмо.
Пробва с изящно движение, после с кратко колебание, а накрая със злобно хвърляне — сякаш не можеше да гледа писмото. Репетираше ролята си — или поне ролята на едната си ръка — в „Писъкът на гарвана“.
— Побъбрих си с Филис — казах аз небрежно, като малко преувеличих фактите. — Двамата с Дезмънд Дънкан ще изиграят сцена от „Ромео и Жулиета“ в събота вечерта тук във вестибюла. С благотворителна цел.
— Никой няма да дойде — обади се подразнено Дафи. — Първо, точно преди Коледа е. Второ, няма да има време да разберат. Трето, в случай че не ти е минало през ум, в това време никъде не можеш да излезеш без снегоходки и санбернар.
— Грешиш. Обзалагам се на шест пенса, че цялото село ще дойде.
— Дадено! — рече Дафи, плю в длан и ми стисна ръката.
Това бе първият ми физически контакт със сестра ми от онзи път преди месеци, когато двете с Фели ме завързаха и ме завлякоха в мазето за инквизиция на свещи.
Свих рамене и се отправих към вратата. Хвърлих един поглед на излизане и видях, че ръката на Беки Шарп още вдига и оставя писмото с механично движение като играчка с часовников механизъм.
Макар в действията да имаше нещо достойно за съжаление, за пръв път в живота си не можех да посоча какво.
По средата на коридора чух гневни гласове във вестибюла. Естествено, спрях и се заслушах. Едновременно съм благословена и прокълната с наследения от Хариет остър слух: почти свръхестествена чувствителност към звуци, за която понякога благодарях, а друг път проклинах, като никога не знаех кое от двете ще бъде този път.
Веднага разпознах гласовете на Вал Лампман и Филис Уивърн.
— Не давам пет пари, че си обещала — казваше той. — Просто ще им кажеш, че представлението се отменя.
— И да изглеждам като пълна глупачка? Замисли се, Вал. Какво толкова ще ни струва — два часа вечерта, когато така или иначе не работя. Ще го направя в свободното си време, Дезмънд също.
— Не в това е въпросът. Вече изоставаме от графика, а ще става все по-зле. Патрик… Бън… а сме тук едва от ден. Просто нямам средства да местя сандъци напред-назад, само защото искаш да се направиш на добрата фея.
— Безсърдечен грубиян — отвърна тя с леден глас.
Вал Лампман се разсмя.
— „Стъкленото сърце“, деветдесет и трета страница, ако не се лъжа. Не забравяш нито реплика, а, старо момиче?
Не бе за вярване, но тя се засмя.
— Хайде, Вал, съгласи се. Покажи им, че сърцето ти не е от камък.
— Съжалявам, миличка — отвърна той. — Този път ще трябва да откажа.
Последва тишина и ми се искаше да виждах лицата им, но не можех да помръдна, без да се издам.
— Да речем — започна Филис Уивърн почти шепнешком, — че кажа на Дезмънд за интересното ти приключение в Бъкингамшир!
— Не би посмяла! — изсъска Вал Лампман. — Стига с тези глупости, Филис… няма да посмееш!
— Нима?
Личеше си, че е спечелила.
Последва ново мълчание — още по-дълго и тогава Вал Лампман изведнъж рече:
— Добре де. Организирай малкото си представление. И без това няма да повлияе на плановете ми.
— Благодаря ти, Вал. Знаех си, че ще те убедя. Винаги успявам. А сега, да се качим ли горе при останалите? Сигурно търпението им вече се изчерпва.
Чух стъпките им да се отдалечават нагоре по стълбите. Реших да изчакам още няколко секунди, за да съм сигурна, че няма да ме видят.
Но преди да успея да помръдна, някой излезе от сенките по средата на коридора.
Бън Кийтс!
Не ме видя, защото стоеше с гръб към мен и надзърташе иззад ъгъла към вестибюла. Очевидно беше подслушала разговора, който и аз по случайност дочух.
Ако се обърнеше, сигурно щяхме да се сблъскаме.
Притаих дъх.
След, както ми се стори, цяла вечност, тя се отдалечи бавно през вестибюла и изчезна от поглед.
Отново изчаках, докато стъпките й заглъхнат.
— Жалко е, нали — каза глас почти до рамото ми, — че понякога хората не се разбират добре?
