Обърнах се рязко и видях Мариън Трод с подигравателна — или пък печална — усмивчица на лицето. Въпреки елегантния, шит по поръчка, костюм, очилата с черни рогови рамки й придаваха вид на дивашка принцеса, очертала с пепел празните си черни очи, като подготовка за жертвоприношение в джунглата.
През цялото време е била тук. И само като си помисля, че изобщо не съм усетила присъствието й!
Двете стояхме неподвижно и се взирахме една в друга в сумрачния коридор, неловко смълчани.
— Извинете — казах аз. — Сетих се нещо.
Вярно беше. Спомних си следното: макар ни най-малко да не се страхувах от мъртъвци, сред живите имаше такива, от които здраво ме побиваха тръпки, и Мариън Трод бе една от тях.
Обърнах се и се отдалечих бързо, преди нещо ужасяващо да се надигне от килима и да ме всмуче в тъканта.
Татко седеше на кухненската маса и слушаше леля Фелисити. Това, повече от всичко друго, ме накара да осъзная колко много — и колко бързо — малкият ни свят се бе стеснил още повече.
Промъкнах се безшумно, или поне така си мислех, в килера и се почерпих с парче от коледния кейк.
— Това продължи достатъчно, Хавиланд. От десет години мълчаливо гледам как положението ти се влошава с надеждата, че един ден ще се осъзнаеш…
Смехотворна лъжа. Леля Фелисити не пропускаше възможност да изрази на глас критиките си.
— … но всичко беше напразно. Не е добре за децата да продължават да живеят при подобни варварски условия.
Деца ли? Нима мислеше за нас като за деца?
— Хавиланд, време е да престанеш с безкрайното си хленчене и да си намериш съпруга, за предпочитане богата. Нередно е мъж да отглежда сам цяла банда момичета. Превръщат се в дивачки. Всеизвестен факт е, че не се развиват правилно.
— Лиси…
— Флавия, можеш да излезеш — провикна се леля Фелисити и аз пристъпих в кухнята, малко засрамена, че са ме хванали да слухтя.
— Виждаш ли за какво говоря? — каза тя мрачно и ме посочи с пръст, чийто нокът бе червен като засъхнала кръв.
— Канех се да отрежа парче от коледния кейк за Догър — обясних аз с надеждата да я накарам да се почувства ужасно. — Претоварва се от работа… а често не се храни достатъчно.
Взех едно от черните сака на Догър, закачени зад вратата, и го наметнах на раменете си.
— А сега, ме извинете… — добавих и излязох навън през кухненската врата.
Студеният въздух щипеше бузите, коленете и кокалчетата на пръстите ми, докато се тътрех под силещите се снежинки. По тясната пътека, която някой бе прокопал, вече започваше да се трупа сняг.
Догър, облечен с гащеризон, кастреше клонки джел и имел.
— Брррр, голям студ — казах аз.
Тъй като нямаше навика да поддържа безсмислени разговори, Догър не отвърна.
Коледната елха, която ни бе обещал, не се виждаше никаква, но преглътнах разочарованието си. Сигурно не му беше останало време.
— Донесох ти кейк — казах аз, отчупих половината и му го подадох.
— Благодаря, госпожице Флавия. Чайникът почти завря. Ще изпиете ли чаша чай с мен?
И наистина: върху котлон на масата за пресаждане на цветя в дъното на оранжерията очукан чайник бълваше развълнувано струи пара от капака и чучура си.
— Да събудим Гладис — предложих аз и докато Догър пълнеше две освежаващо мърляви чаши, аз извадих верния си велосипед от ъгъла и внимателно развих предпазната опаковка, в която след дълго и внимателно смазване Догър го бе прибрал за зимата.
— Изглеждаш в чудесна форма — казах шеговито.
Гладис бе модел „BSA за поддържане на добра форма“ и някога е принадлежала на Хариет.
— В чудесна форма е — потвърди Догър. — Въпреки зимния сън.
Подпрях Гладис на стойката й до нас и дръннах два пъти със звънеца й. Приятно бе да чуя звънкия й бодър глас през зимата.
Известно време седяхме сред приятна тишина, а после казах:
— Красива е, нали… за годините си?
— Гладис… или госпожица Уивърн?
— И двете, но говорех за госпожица Уивърн — отвърнах, доволна, че Догър се включи в разговора. — Според теб татко ще се ожени ли за нея?
Догър отпи от чая, остави чашата и взе клонка имел. Вдигна го за стъблото, сякаш я премерваше колко тежи, и я остави обратно.
— Не и ако не желае.
— Нали уж нямаше да украсяваме? Режисьорът не искал да се разправя със свалянето на украсата, когато снимките започнат.
— Госпожица Уивърн е решила друго. Помоли ме да поставя във вестибюла коледна елха с подобаващи размери за представлението в събота.
Очите ми се разшириха.
— За да й напомняло за коледните елхи от детството й. Рече, че родителите й винаги украсявали елха за Коледа.
— И те е помолила да набавиш и джел? И имел?
— Да, сър, три пълни чувала — усмихна се Догър.
Обвих ръце около себе си, не само заради студа. Дори най-мъничките шеги, отронили се от устните на Догър, стопляха сърцето ми — и може би ми вдъхваха прекалена смелост.
— А твоите родители украсяваха ли елха за Коледа? — попитах аз. — Окачваха ли джел, бръшлян и имел?
Догър не отговори веднага. По лицето му премина едва забележима сянка.
— В онази част на Индия, в която израснах — отвърна той най-накрая, — джелът и имелът не се намираха лесно. Доколкото си спомням, за Коледа украсявахме мангово дръвче.
