Но преди да успее да формулира нов въпрос, беше избутан настрани от внушителното шкембе на Бъни Спърлинг от имението Наутилус, който така поразително приличаше на господин Пикуик, че за миг ме побиха тръпки.
С палци, пъхнати в джобовете на сакото си, Бъни потупа корем и вдигна розовите си ноздри във въздуха, сякаш надуши аромата на храна.
— Флавия — каза той, без да влага много усилия в поздрава, преди да се отдалечи бързо с необичайно тънките си крака.
След като шейната се изпразни, Дитер направи малък кръг с трактора и шейната в заснежения преден двор и след като ми помаха с облечената си в плетена ръкавица ръка, потегли към селото за втората група.
Тъй като Догър не беше на разположение, аз посрещах новодошлите и разменях по някоя дума със стари познати. Явно никой друг от семейството нямаше да се появи. Очевидно бяха решили, че тазвечерното представление е работа на снимачния екип и няма нужда да си мърдат и малкия пръст. Трябваше да се справям сама.
Малко преди началото викарият пристигна запъхтян и изтупа крака във вестибюла.
— Вали сякаш всички ангели и архангели скубят кокошки — каза той.
Зад него Синтия се намръщи на богохулното сравнение.
— Полицай Линет каза, че всички пътища към Бишъпс Лейси са безнадеждно затрупани — продължи той — и вероятно ще останат така, докато пътният отдел в Хинли не ги изчисти. Това е цената, която плащаме, задето живеем тук уединено, така да се каже, но въпреки това е крайно неудобно.
Мариън Трод си проправи път през събралото се множество и дойде при нас.
— Госпожица Уивърн е готова, отче — съобщи тя. — Бихте ли…
— Разбира се, скъпа. Предайте й, че ще кажа няколко думи преди представлението за Фонда за ремонт на покрива и така нататък, а след това е неин ред… а и на господин Дънкан, разбира се. Божичко, не бива да забравяме за господин Дънкан.
Докато викарият отиваше към сцената, татко, Фели и Дафи, предвождани от леля Фелисити, влязоха бавно във вестибюла и заеха местата си на първия ред. Тъй като Нед бе седнал на стола, предназначен за мен, аз седнах в дъното.
Помахах с пръсти на Ния, която ми помаха в отговор, потупа корема си и обърна комично очи.
— Дами и господа, приятели и съседи, както и всички останали, които съм пропуснал…
Последва любезно кискане като награда за забележителното му остроумие.
— Тази вечер всички ние се изправихме срещу бушуващите стихии, за да илюстрираме старата мъдрост, че християнското милосърдие започва от дома. Присъствието ни в топлия и уютен наследствен дом на фамилия Де Лус се дължи изцяло на любезната покана на полковник Хавиланд де Лус — („Така, така!“, помислих си аз), — да се съберем в това сурово време, за да помогнем за ремонта на покрива на „Свети Танкред“. Без повече многословия, за мен е истинско удоволствие да ви представя госпожица Филис Уивърн и господин Дезмънд Дънкан. Едва ли е нужно да ви казвам, че госпожица Уивърн е звезда от театралната сцена и кинофилмите, докоснала сърцата ни в продукции като „Нели от Уайтхол“, „Тайното лято“, „Любов и кръв“, „Стъкленото сърце“…
Той замлъкна за миг, за да извади листче от джоба си, почисти очилата си с него и след това прочете написаното там.
— „Дъщерята на пазача“, „Окопът в дневната“, „Кралицата на любовта“… ъъъ… „Сейди Томпсън“ — (чуха се няколко нервни кикота и пронизително изсвирване) — и накрая, но не на последно място „Жената на ректора“.
Като цяло думите му бяха посрещнати с аплодисменти, помрачени само от нечие мяукане.
Синтия седеше с вперени право напред очи и стиснати устни.
— Най-новият филм на господин Дънкан е „Военна кауза“. И така, да посрещнем в Бишъпс Лейси две велики екранни звезди: госпожица Филис Уивърн и господин Дезмънд Дънкан със знаменитата им интерпретация на сцена от „Ромео и Жулиета“.
Нямаше завеса, която да се вдигне, но за сметка на това светлините угаснаха и няколко секунди седяхме сред пълна тъмнина.
Тогава лъчът на прожектор прониза мрака и освети малка горичка от лимонови дръвчета в саксии. Табела, поставена върху дървен триножник, ни съобщи, че това е овощната градина на Капулети.
Извърнах се назад и видях, че ослепителният бял лъч идваше от върха на скелето над вратата, а човекът, направляващ прожектора, бе Гил Крофърд.
Ромео, в изпълнение на Дезмънд Дънкан, излезе и тръгна да се разхожда из градината под оглушителни аплодисменти. Облечен беше с прилепнал клин и чудати шорти от червено кадифе, които приличаха на издути плувки. Носеше бяла селска риза с дантелени къдрички около врата и на ръкавите, а забележителната му плоска шапка бе увенчана с перо от опашка на фазан.
Той разпери ръце към публиката и направи поредица от изящни поклони, преди да изрече първите си думи.
„О, хайде!“, помислих си аз. — „Започвай вече!“
Дезмънд Дънкан направи пауза и при звука на познатия му глас, се чуха нови аплодисменти.
